Джовани Бокачо
Декамерон
Започва книгата, наименувана „Декамерон“ — наречена още „Принц Галеото“1, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже.
ВСТЪПЛЕНИЕ
Човешко е да изпитваш съчувствие към страдащите и макар това да е всекиму по силите, най-много трябва да го искаме от ония, които са се нуждаели от утеха и са я намирали у другите; и ако някой някога е изпитвал такава нужда и това му е носело отрада и удоволствие, то трябва да кажа, че аз съм един от тях. От ранни младини, та досега изгарях чрезмерно от възвишена и благородна любов, но ако почна да разказвам за нея, тя би могла да се стори по-издигната, отколкото бих заслужавал заради моето положение. Въпреки че хората, които знаеха за тази моя любов, ми се възхищаваха и ме насърчаваха, тя стана причина да изтърпя големи мъки, и то не поради коравосърдечието на любимата жена, а поради пламенния порив на необузданото ми желание, което, като ми пречеше да се сдържам в границите, налагани от благоприличието, ме караше да се измъчвам още повече. Но докато се терзаех и страдах, приятните разговори и ободрителните слова на един приятел ми донасяха голяма утеха и аз съм твърдо убеден, че те са причина да не умра. И тъй като такава е волята на оня, който, бидейки сам вечен, е наложил неотменния закон всичко на този свят да бъде тленно, моята любов (най-пламенна от всички), която никакви сили — ни застрашаващата ме заради нея опасност, ни страхът от неизбежния срам, ни съветите, ни собствените ми кроежи — не успяха да сломят и разколебаят, с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само онова удоволствие, присъщо на хората, избягващи да се впускат много дълбоко в гибелните вълни на любовта. Затова, докато преди тя ме гнетеше, сега, когато мъките са далеч от мен, от нея са останали само приятни спомени. Но краят на терзанията не е заличил от паметта ми добрините, оказани ми от ония благоразположени към мен люде, които страдаха заедно с мен; мисля, че само смъртта би могла да ги заличи. Според мен от всички добродетели най-голяма възхвала заслужава благодарността, а обратното на нея — порицание; затова, за да не кажат, че съм неблагодарен, сега, като се освободих от страданията си, реших — според скромните си сили в замяна на това, което съм получил — да поразтуша, ако не хората, които ми помогнаха (впрочем те може би не се нуждаят от такова нещо, защото са разумни или просто щастливи), то поне ония, на които това е потребно. И въпреки че моята подкрепа, или по-точно казано — утеха, може да се види твърде недостатъчна, все пак ми се струва, че тя би трябвало да бъде оказана там, където е най-необходима, било защото ще принесе по-голяма полза, било защото ще бъде най-добре оценена. А кой може да отрече, че подобна разтуха е необходима не толкова на мъжете, колкото на прелестните дами? От боязън и свян жените таят в нежните си сърца любовния пламък, а че той е по-силен от показваните чувства, най-добре се знае от ония, които са го изпитвали или го изпитват сега; при това те са зависими от желанията, прищевките и нарежданията на своите бащи, майки, братя и съпрузи; прекарват по-голяма част от времето си в тесния затворен кръг на своите покои и тъй като нямат почти никаква работа, волю-неволю се отдават на размисли, които не винаги са весели. И ако от време на време тези размисли им причиняват терзания, предизвикани от страстните им желания, те продължават да се измъчват дотогава, докато не ги налегнат нови размисли и прогонят предишните. Да не говорим за това, че жените изобщо са много по-слаби от мъжете. Както не е трудно да се установи, с влюбените мъже такива работи не се случват. Налегне ли ги тъга, обземат ли ги мрачни мисли, те имат хиляди начини да се разтушат и поразсеят. Стига да пожелаят, могат да отидат, където си искат, да чуят и видят много неща, да идат на лов за птици или зверове, да ловят риба, да яздят, да се заловят с игри или с някаква търговии; всяко едно от тези занимания може — напълно или отчасти — да разсее грижите им и да отклони поне за известно време тяхното внимание от тъжните размисли; а после, така или иначе, човек или се утешава, или почва да страда по-малко. Ето защо, подтикван от желанието да поправя поне отчасти несправедливостта на съдбата, която се скъпи да оказва подкрепа там, където най-много липсват сили — както виждаме, че става у слабите жени, — аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека (защото на другите им стигат иглата, вретеното и хурката), като им предложа сто новели или басни, притчи или приказки — наричайте ги както искате, — разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже, събрали се по време на последната смъртоносна чума, както и няколко канцони2, които споменатите дами са изпели за собствено удоволствие. В тези новели те ще намерят забавни или тъжни любовни истории и други необичайни случки, станали както в наши дни, така и в най-стари времена. Като ги четат, влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може да не ги поразтуши. И ако е рекъл Господ да стане именно така, то нека те благодарят на Амур, които, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.
1
2