Дълго си блъскал главата, докато най-сетне си спомнил за някой си сер Чепарело от Прато, който често му гостувал в Париж. Той бил дребен на ръст, обличал се спретнато и чистичко, и тъй като французите не знаели какво значи Чепарело, мислели си, че означава същото, каквото е на техния език — венче; затова го нарекли не Чапело, а Чапелето, понеже, както споменах, той бил дребен на ръст. Именно поради това всички го знаели като Чапелето и малцина го познавали като Чепарело. А сега чуйте какъв живот водел тоя Чапелето: той бил нотариус и смятал за най-голям позор да кажат, че някой от написаните от него актове (въпреки че не били чак толкова много) не е фалшив. Той бил готов да съставя такива актове, колкото му поискат, дори фалшивите актове пишел даром и с по-голяма охота, отколкото истинските срещу възнаграждение. Лъжесвидетелствувал с най-голямо удоволствие пред съда и когато го молели за това, и когато не го молели; по онова време във Франция вярвали извънредно много на дадената клетва, а на Чапелето нищо не му струвало да положи лъжлива клетва.
Така той печелел дело след дело, без да му мигне окото, всеки път, когато го призовавали да се закълне и да говори истината. За него било и удоволствие, и усърдно занимание да сее раздори и вражди, да предизвиква скандали между роднини и приятели, изобщо между людете; и колкото повече пакости правел, толкова повече се радвал. Викали ли го да участвува в някое убийство, или в каквото и да е нечисто дело, никога не отказвал; напротив, приемал на драго сърце и често, и при това с желание ранявал или убивал собственоръчно хора.
Той хулел безогледно Бога и светиите за най-дребното нещо, защото бил много избухлив. Не ходел никога на църква, кощунствувал с най-неприлични думи срещу нейните тайнства, като че ли нищо не представляват; в замяна на това пък обичал да посещава кръчмите и всички други съмнителни места. Обичал жените толкова, колкото кучето обича тоягата; затова пък обратният порок му доставял по-голямо удоволствие, отколкото на който и да е друг развратник. Бил готов да мами или граби със същата чиста съвест, с каквато един благочестив човек е готов да помогне на ближния си; бил голям пияница и ужасен лакомник — дотолкова, че понякога му ставало зле; а освен това бил известен и като мошеник и нечестен играч на зарове.
По защо да хабя повече думи? По-лош човек от него може би не се е раждал на този свят. Дълго време положението и влиянието на месер Мушато прикривали неговите злодеяния, поради което и отделните люде, които той често обиждал, и съдиите, които продължавал да оскърбява, му прощавали. Когато месер Мушато си спомнил за сер Чепарело, чийто живот познавал много добре, решил, че му трябва точно такъв човек, за да се справи с коварството на бургундците.
И като наредил да го повикат, казал му: „Сер Чапелето, както ти е известно, аз се каня да си замина окончателно оттук, а между другото имам да уреждам сметки с ония измамници, бургундците, и не мога да намеря по-подходящ човек от тебе, комуто да поръчам да събере каквото ми дължат. И без това сега нищо не вършиш, а ако се заемеш с тая работа, аз ти обещавам да се застъпя за теб пред съда и да ти дам прилична част от парите, които успееш да събереш.“
Сер Чапелето наистина бил без работа, пък и не бил кой знае колко заможен; като разбрал, че човекът, който го крепил и приютявал толкова време, ще замине, Чапелето се съгласил, без да се колебае. Може би е бил подтикнат и от нуждата, но, така или иначе, казал, че ще се заеме на драго сърце с тази работа. Двамата се срещнали отново, сер Чапелето получил пълномощното и препоръчителните кралски писма и когато месер Мушато заминал, Чапелето отишъл в Бургундия, където почти никой не го познавал. Тук, противно на нрава си, той тръгнал да събира дълговете търпеливо и вършел кротко онова, за което дошъл, сякаш бил решил да се ядосва най-накрая. Чапелето намерил подслон при двама братя флорентинци, които се занимавали с лихварство и го приели заради месер Мушато.
Но се случило така, че докато се занимавал със своите работи, Чапелето се разболял. Братята побързали да повикат лекари и прислужници, които да се грижат за него; с една дума, сторили всичко, за да оздравее по-скоро; но нищо не помогнало, защото според лекарите положението на сер Чапелето, който бил вече на години, пък и живял доста безпътно, се влошавало от ден на ден; изобщо болестта му била смъртоносна.
Двамата братя се разтревожили и един ден повели следния разговор близо до стаята, където лежал болният сер Чапелето: „Какво да правим с този човек? — питали се те. — Заради него изпаднахме в много трудно положение; неразумно е да го изгоним от къщи, както е болен, ще ни упрекнат. Нали хората видяха как го приехме по-рано, как го гледаме, и лекари викахме; какво ще кажат, ако го изгоним сега, когато е на смъртно легло и не е в състояние дори да ни обиди с нещо? А, от друга страна, той е такъв негодник, че няма да пожелае да се изповяда и да приеме светите тайнства; умре ли пък, без да се изповяда, никоя църква няма да се съгласи да приеме тялото му и ще трябва да го захвърлят като куче в някой ров. Рече ли да се изповяда, чака го същата участ, защото той има толкова много, и такива страшни грехове, че никой монах или свещеник няма да се реши да му ги опрости; не му ли опростят греховете, пак ще свърши в някой ров. А ако се случи това, жителите на този град, които без друго не ни обичат и ни хулят по цял ден заради занаята ни, защото го смятат за непочтен, и не бяха имали нищо против да ни ограбят и само това чакат, веднага ще се опълчат срещу нас и ще се развикат: «Няма да ги търпим повече тия кучета ломбардци, та тях и църквата отказва да ги приеме!» Ще се втурнат в къщите ни, ще ограбят всичко, а може и нас да пречукат. С една дума — умре ли тоя, тежко ни и горко!“