ДЕН ПЪРВИ
Започва първият ден на Декамерон. Авторът обяснява защо са се събрали и разговарят същите лица, които после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпроса кому какво най-много се нрави.
Всеки път, о прелестни дами, щом поразмисля колко сте милозливи по природа, готов съм да призная, че този труд ще ни се стори тягостен и мъчителен, защото такова е записаното в началото му скръбно възпоминание за последната смъртоносна чума, оставила печални спомени у всекиго, който е видял или научил по друг път причинените от нея сълзи и загуби. Но аз не искам това да стане причина да се изплашите и да престанете да четете по-нататък, като си помислите, че четивото ще ви води само сред сълзи и степания. Това страшно начало ще бъде за вас същото, каквото е за странника стръмната непристъпна планина, зад която се простира дивна, прекрасна равнина; тя ще му се стори толкова по-омайна, колкото по-трудно му е било, докато се е катерел и спускал. Защото, както след безкрайната радост настъпва печал, така и радостта прогонва теглата и страданията. Краткотрайната печал (казвам краткотрайна, защото за нея са отделени малко слова) скоро ще бъде последвана от удоволствието и насладата, които ви обещах още от преди, но които може би никой не би и очаквал след подобно начало, освен ако не е предупреден. Искам да бъда откровен: ако можех да ви преведа към желаната от мен цел по друг път, а не по тази стръмна и трудна пътека, бих го сторил най-драговолно; но тъй като без тези възпоминания не е възможно да се обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям за перото просто подтикван от необходимостта.
И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал. Против пея бяха безсилни и мъдростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни и смирените молитви на верующите, отправяни многократно към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин.
Докато на изток, рукнеше ли някому кръв от носа, се смяташе явен белег за неминуема смърт, тук, в началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините или под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други — колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други — по-малки; простолюдието ги наричаше „бубони“. Не след много смъртоносният оток почваше да се мести от споменатите части на тялото и да се появява безразборно ту тук, ту там, навсякъде. По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло; у някои петната бяха по-големи и по-нарядко, у други — по-дребни и по-нагъсто. И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяха у някого. Изглежда, че пред тези признаци бяха безсилни и не принасяха никаква полза ни съветите на лекаря, ни свойствата на никакъв лек; такава ли беше природата на болестта, невежеството на лекуващите ли (чието число бе набъбнало чрезмерно, защото освен учените лекари се появиха и мнозина жени и мъже, които нямаха понятие от медицина), та не можеха да се открият причините на болестта и да се вземат подходящи мерки, но така или иначе, малцина оздравяваха.