Скъпи мои дами, вие навярно знаете, че след смъртта на императора Федериго II39 за крал на Сицилия бил коронясан Манфреди, при когото заемал висока служба един благородник от Неапол на име Аригето Капече; той имал красива жена, от знатен род, също неаполитанка, която се казвала мадона Беритола Карачола. Аригето държал в свои ръце управлението на острова, но като узнал, че крал Карло I победил крал Манфреди край Беневенто и го убил и че цялото кралство било готово да му се подчини, Аригето, който нямал голямо доверие в колебливата вярност на сицилианците и не желаел да стане поданик на врага на своя повелител, почнал да се готви да бяга. Ала сицилианците узнали за тия му намерения и той заедно с мнозина други привърженици и служители на крал Манфреди били предадени като пленници на крал Карло, комуто след това предали и властта над острова. Мадона Беритола, като не знаела каква е съдбата на Аригето, непрестанно изпитвала страх от тия събития и се бояла да не бъде опозорена, затова изоставила каквото имала, седнала в една лодка заедно със сина си Джуфреди, който нямал повече от осем години, и, бедна и бременна, потеглила за Липари; тук тя родила още едно момче, което нарекла Скачато40, наела и дойка и заедно с нея и децата се качила на някакво корабче, за да се прибере при роднините си в Неапол.
Но последвалите събития били твърде различни от нейните намерения: корабчето, което трябвало да отиде в Неапол, било отнесено от силния вятър чак на остров Панца; там те успели да се приютят на завет в едно заливче и зачакали времето да се оправи, та отново да тръгнат на път. Като слязла с останалите си спътници на острова, мадона Беритола намерила някакво уединено и закътано място и седнала да си поплаче за своя Аригето. И почнала да ходи всеки ден там да плаче; но веднъж, докато била сама с мъката си, в залива се промъкнала една пиратска галера, без никой да я забележи; пиратите заловили всички на бърза ръка и ги откарали със себе си.
След като се наплакала, мадона Беритола се върнала на брега, за да нагледа децата си, както обикновено правела, ала не намерила никого; отначало тя се слисала, после изведнъж се досетила какво може да се е случило и като вперила поглед в морето, забелязала галерата, която не била отишла много далеч и влачела след себе си корабчето. Изведнъж Беритола разбрала съвсем ясно, че е загубила не само мъжа си, но и децата си; и като се видяла сама, бедна и изоставена, без да знае ще успее ли някой ден да намери някого от тях, тя почнала да призовава мъжа и децата си и паднала в несвяст на брега. Тук нямало кой да й възвърне изгубените сили било със студена вода, било с други средства, така че тя останала да лежи дълго в несвяст, а когато изгубените сили се възвърнали отново в изстрадалата й плът заедно със сълзите и риданията, тя дълго викала децата си и обикаляла да ги търси от пещера в пещера.
Щом разбрала, че трудът й е напразен и видяла, че се приближава нощта, продължавайки все още да се надява, без сама да съзнава на какво, решила да помисли и за себе си и като се отдалечила от брега, върнала се в същата оная пещера, където била свикнала да плаче и да се вайка. Тук прекарала нощта, треперейки от страх, сразена от неизразима мъка; настъпил новият ден и като минал третият час, подтиквана от глада, тъй като не била хапнала нищо от предната вечер, тя почнала да яде трева; след като си залъгала глада как да е, продължила да плаче и се замислила за своя бъдещ живот. И както си стояла така, потънала в мисли, Беритола забелязала една сърна, която влязла в близката пещера; след малко сърната отново се показала и изчезнала в гората. Мадона Беритола се надигнала и като надзърнала в пещерата, откъдето излязла сърната, видяла две малки сърнета, родени вероятно същия този ден; те й се сторили най-милите и най-скъпи същества на тоя свят и тъй като млякото й след неотдавнашното раждане още не било пресекнало, тя вдигнала двете животинки и нежно ги притиснала към гърдите си. Те не се отказали от тази услуга и почнали да бозаят от нея, както биха бозали от майка си, и оттогава не правели никаква разлика между нея и майка си. Така благородната жена си представяла, че все пак е успяла да си намери другари сред тоя пущинак; хранела се с трева, утолявала жаждата си с вода и колчем се сетела за своя мъж и за децата си и си припомняла предишния си живот, си поплаквала; но вече се била примирила да прекара живота си и да умре тук, пък и освен това се привързала към сърнетата не по-малко, отколкото към децата си.
39