Минали няколко месеца, откак благородната дама, превърнала се в звяр, започнала да води тоя живот; ала един ден излязла буря и принудила някакво корабче от Пиза да потърси приют на същото място, където преди спряла и мадона Беритола; корабчето престояло там няколко дни. С кораба пътувал един благородник на име Курадо, от рода на маркизите Маласпина, заедно със своята съпруга — достойна и света жена. Те били ходили на поклонение по всички свети места из Апулия и сега се прибирали у дома си. Един ден, за да поразсее скуката си, Курадо заедно с жена си и неколцина слуги и кучета тръгнал да се поразходи из острова; недалеч от мястото, където се намирала мадона Беритола, кучетата на Курадо се втурнали да преследват двете сърнета, които вече били пораснали и излизали на паша; подгонени от кучетата, сърнетата побягнали не в друга посока, а право към пещерата, където седяла мадона Беритола. Щом видяла какво става, тя скочила и грабнала една тояга, за да прогони кучетата; в това време пристигнали Курадо и жена му, които вървели след своите кучета. Като съзрели тая почерняла, измършавяла и обрасла с дълги коси жена, те се смаяли, а тя се смаяла още повече от тях. По нейна молба Курадо викнал на кучетата да се махнат, а после след дълги увещания най-сетне успели да я убедят да им разкаже коя е и какво търси тук; тя им обяснила всичко с най-големи подробности, разказала патилата си и им разкрила непреклонното си решение да остане на острова.
Като чул това, Курадо, който познавал много добре Аригето Капече, се разплакал от жалост и изрекъл не малко слова, за да я накара да се откаже от жестокото си намерение; предлагал й да я заведе у дома си и да я почита като своя сестра, а тя да остане там, докато Бог не й прати по-щастлива съдба. Виждайки, че мадона Беритола не приема неговите предложения, Курадо оставил при нея жена си и й казал да се разпореди да донесат нещо за ядене, после да я облече в някоя от своите рокли, защото тя била цялата в дрипи, и да направи всичко възможно, за да я вземат със себе си. Като останала с нея, благородната дама, която проляла не малко сълзи, оплаквайки заедно с мадона Беритола сполетелите я беди, наредила да донесат храна и дрехи, но трябвало да положи нечовешки усилия, за да я накара да се облече и да хапне нещо; най-сетне след големи молби, след като мадона Беритола заявила, че не желае да отиде никъде, където биха могли да я познаят, жената на Курадо я склонила да тръгне заедно с тях за Луниджана с двете сърнета и със сърната, която в това време се върнала и за голямо учудване на благородната дама почнала радостно да се гали о мадона Беритола. Щом времето се оправило, мадона Беритола се качила на кораба заедно с Курадо и съпругата му, със сърната и двете сърнета, заради които (тъй като не всички знаели името й) нарекли мадона Беритола — Кавриола41. Вятърът бил попътен и те скоро стигнали до устието на Магра, където слезли на сушата и се отправили към своите замъци. Тук мадона Беритола останала да живее при съпругата на Курадо като нейна придворна; тя облякла дрехи на вдовица, била скромна, честна и послушна, обичала все така своите сърнета и продължавала да се грижи за храната им.
Корсарите, които пленили край остров Понца кораба на мадона Беритола, без да заловят нея, защото не я забелязали, потеглили с останалите към Генуа; като пристигнали и поделили плячката между стопаните на галерата, станало така, че заедно с другите неща в полагащия се на някой си месер Гаспарино д’Ория дял се паднала дойката с двете деца на мадона Беритола; месер Гаспарино изпратил дойката и децата у дома си и наредил да ги вземат за домашна прислуга.
Дойката, която страдала безмерно поради загубата на своята господарка и заради бедственото положение, в което изпаднала заедно с децата, дълго плакала и се вайкала; ала като разбрала, че сълзите няма да помогнат и че тя и децата са заробени, бидейки мъдра и разумна, макар и бедна женица, дойката изпървом се посъвзела, доколкото могла, а после огледала мястото, където били попаднали, и разсадила, че ако някой узнае за произхода на децата, това може лесно да им докара нови беди на главата. Освен това, като се надявала, че сполетялата ги зла орис някой ден може все пак да се промени и ако доживеят дотогава, те ще могат да възвърнат предишното си положение, тя решила да не доверява никому кои са тия деца, докато не настане сгодно време; затова на всички, които я питали, отговаряла, че децата са нейни. Голямото момче нарекла не Джуфреди, а Джаното от Прочида; името на малкия не сменила и най-старателно обяснила на Джуфреди защо е променила името му и каква беда може да го сполети, ако другите узнаят кой е. Тя му обяснявала това неведнъж, напомняла му го често и той, като разсъдливо момче, следвал най-послушно наставленията на мъдрата дойка. И така, зле облечени и още по-зле обути, принуждавани да вършат най-черната работа, двамата братя, а с тях и дойката, търпеливо прекарали няколко години в дома на месер Гаспарино.