Както вече споменахме на няколко пъти, Алатиел била голяма хубавица, а освен това имала и изящни обноски и младите стопани на кораба така се увлекли по нея, че като забравили всичко останало, мислели само как да й услужват и да й се харесат, пазейки се непрекъснато да не би Марато да се досети за причината на тяхното поведение. Като разбрали, че и двамата са влюбени, посъветвали се тайно и взели решение да направят тази любов обща, сякаш на любовта може да се гледа като на стока или печалба. Но като видели, че Марато я пази най-зорко и това ще попречи на техните намерения, сговорили се помежду си и веднъж, когато корабът се носел стремително по вълните с опънати от вятъра платна, те се доближили зад гърба на Марато, който стоял на кърмата и гледал морето, без да подозира нищо, сграбчили го и го хвърлили. Корабът изминал повече от миля, преди някой да успее да забележи, че Марато е паднал във водата. Щом дамата чула за случилото се и разбрала, че няма как Марато да бъде прибран на кораба, отново горко се завайкала. Двамата влюбени веднага дошли при нея и почнали да я утешават с нежни слова и щедри обещания, въпреки че тя трудно можела да ги разбере и оплаквала не толкова загубата на своя жених, колкото злочестата си орис. След като я увещавали дълго (това те правили не веднъж и не дваж) и като им се сторило, че тя почти се е утешила, почнали да се стоварят кой пръв да легне с нея. Но тъй като всеки искал да бъде пръв и не могли да се споразумеят, започнали да си разменят груби думи и стигнали до люта кавга, която възбудила гнева им: извадили ножове, нахвърлили се яростно един срещу друг и започнали да си нанасят удар след удар, без другите, дето били на кораба, да могат да ги разтърват; единият тозчас паднал мъртъв, а другият останал жив с многобройни рани по тялото си.
Дамата се огорчила дълбоко от станалото, защото оставала отново сама, без да може да разчита на помощ и съвет от някого, пък и се страхувала твърде много да не би приятелите и роднините на двамата генуезци да й отмъстят. Но молбите на ранения и скорошното пристигане в Киаренца я избавили от смъртна опасност. Тя слязла на брега с ранения и двамата отседнали в една странноприемница, а мълвата за необикновената й красота се разнесла бързо из града и стигнала до ушите на принца на Морея47, който по това време се намирал в Киаренца и пожелал да я види.
След като я огледал и открил, че тя е много по-красива, отколкото се говорело, той изведнъж се влюбил в нея толкова силно, че не можел да мисли за нищо друго; а щом узнал как е стигнала до Киаренца, решил, че тя трябва да бъде негова. И докато той търсел най-удобния начин да стори това, роднините на ранения, узнавайки за намеренията на принца, веднага му я изпратили; принцът се зарадвал извънредно много, останала доволна и дамата, тъй като си помислила, че се е отървала от голяма опасност.
Принцът забелязал, че освен красотата тя имала и царствени обноски, и като не можел по друг начин да разбере коя е, решил, че е от знатен род и я заобичал още повече; отрупал я с почести и се държал с нея не като с любовницата като че ли му била съпруга. Затова тя се почувствувала много добре, поправила се, развеселила се, а хубостта й така разцъфтяла, че из цяла Романия за друго не се и говорело.
Мълвата стигнала и до Атинския херцог, млад, красив и представителен мъж, приятел и роднина на принца, и той пожелал да я види; под предлог, че идва на посещение (нещо, което често правел), херцогът пристигнал в Киаренца с бляскава почетна свита и бил приет много тържествено и с големи почести. След няколко дни двамата заговорили за красотата на тая жена и херцогът запитал наистина ли тя е така изумително красива, както се говорело, а принцът отвърнал: „Много повече, но аз бих желал ти да се увериш в това не чрез моите слова, а със собствените си очи.“ Херцогът започнал да проявява нетърпение и тогава принцът го повел към покоите, където се намирала жената. Като узнала за тяхното посещение, тя ги приела много любезно и весело. Те я накарали да седне между тях, но не могли да поведат с нея приятен разговор, защото тя не разбирала никак или почти никак техния език; затова и двамата се захласнали в нея, и най-вече херцогът, който просто не можел да повярва, че тя е смъртно създание. Той си въобразявал, че като й се любува, удовлетворява желанието си, а не забелязал, че по тоя начин поглъща любовна отрова; така херцогът, влюбвайки се най-пламенно в нея, сам се обрекъл на злочеста орис.
Когато двамата се отделили от нея и херцогът останал сам и имал възможност да поразмисли, той дошъл до заключението, че няма по-щастлив човек от принца, задето притежава такова прекрасно създание. После през главата му преминали много и най-различни мисли, безумната му любов надделяла над чувството за чест и той намислил — да става каквото ще, по да лиши принца от това щастие и сам да ощастливи себе си. И като решил, че трябва да побърза, потъпкал и разум, и чувство за справедливост и се отдал изцяло на коварните си замисли-. Сключил злодейски сговор с най-доверения слуга на принца, на име Чуриачи, и един ден наредил да приготвят тайно за път конете му и багажа; а на следната нощ Чуриачи вкарал тихо херцога и един негов другар — и двамата въоръжени — в стаята на принца. Дамата спяла, а те забелязали принца да стои прав, съвършено гол (поради голямата горещина), край един прозорец с изглед към морето, за да се поразхлади на духащия от тая посока ветрец.