Споменатият Гуалтиери бил красив мъж — истински хубавец на около четиридесет години, приятен и благовъзпитан както може да бъде един благородник като него; а освен това бил и най-привлекателният и изискан рицар измежду всички лични по онова време люде и полагал много грижи за своята външност.
И така, когато френският крал и синът му били на войната, за която споменахме, а Гуалтиери (чиято съпруга била починала, оставяйки го сам с две малки деца — момче и момиче) често се отбивал в двореца при двете дами да разговаря с тях за работите на кралството, случило се така, че съпругата на престолонаследника му хвърлила око и любувайки се много на външността му и на обноските му, пламнала тайно от безумна страст по него; тя била млада и свежа, знаела, че той няма жена и затова си мислела, че няма да й бъде трудно да получи каквото иска от него. Предполагайки, че нейният свян е единствената пречка за това, решила да се пресрами и да му признае всичко. Един ден, като останала сама и времето й се сторило подходящо, пратила да го повикат под предлог, че иска да си поговорят за най-различни неща. Графът, чиито мисли били твърде далеч от намеренията на дамата, се запътил незабавно към нейните покои; по нейно желание седнали на леглото в стаята, където били съвсем сами; графът на два пъти питал защо го е извикала, ала не получил никакъв отговор; най-сетне, подтиквана от любов и поруменяла от срам, треперейки цялата, насмалко да се разплаче, тя започнала да говори с пресеклив глас: „Скъпи и мили приятелю, господарю мой! Вие сте мъдър човек и знаете много добре колко слаби (по различни причини) могат да бъдат и мъжете, и жените — едни повече, други по-малко; поради това един справедлив съдия не би трябвало да отсъжда еднакво наказание за един и същи грях, извършен от люде с различни достойнства. Та кой би могъл да отрече, че един бедняк или една бедна жена, които трябва да изкарват с труд прехраната си, в случай че се отдадат на любов и последват нейните подбуди, заслужават много повече да бъдат порицани, отколкото една богата, живееща в охолство дама, на която не липсва нищо, що отговаря на нейните желания? Уверена съм, че никой не би могъл да го стори. Поради това аз смятам, че споменатите условия трябва да извинят до голяма степен високопоставената дама, ако тя изпита любовно увлечение; тя ще бъде напълно оправдана, ако си избере разумен и доблестен любовник, ако, макар и влюбена, успее да постъпи именно така. Понеже, както ми се струва, аз притежавам и двете условия, а освен тях и други, които ме подбуждат към любов, сиреч моята младост и отсъствието на съпруга ми, то нека те ми послужат, за да защитя пред вас и себе си, и пламенната си страст; и ако те окажат върху вас някакво влияние, каквото би трябвало да оказват на разумните люде, то аз ви умолявам да ме посъветвате и ми помогнете за каквото ще ви попитам. Ето за какво става дума: понеже в отсъствието на моя съпруг аз не мога да се противопоставям на призивите на плътта и на влиянието на любовта, чиято сила е такава, че е надвивала и продължава да надвива всеки ден не само слабите жени, а и силните мъже и понеже, както сам виждате — живея в доволство и безделие, аз се оставих да бъда надвита от любовния порив и да се влюбя; знам, че това е нечестно, ако се разчуе, макар да го смятам почти за честно, ако остане скрито. При това Амур ми оказа такава милост, че не само не ме лиши от нужния разум за избора на любовник, но ми помогна много, посочвайки вас като човек, достоен за любовта на жена от моя ранг; ако не се лъжа, аз ви смятам за най-красивия, най-приятния, най-изискания и най-мъдър рицар, който може да се намери в цялото кралство Франция; освен това мога да добавя, че живея без мъж, както и вие живеете без жена. Затова, в името на любовта, що изпитвам към вас, моля ви да не ме лишавате от вашата обич и да се смилите над младостта ми, която чезне по вас така, както ледът се топи от огъня.“ След тия думи последвал такъв порой от сълзи, че тя, макар и да искала да му се моли още, не била в състояние да промълви повече ни дума и задавяйки се в сълзи, отпуснала глава на гърдите на графа.
Графът, който бил наистина честен и доблестен рицар, започнал да порицава с най-строги упреци тая безумна страст и да отблъсква дамата от себе си, докато тя била готова да му се хвърли на врата; той се клел и твърдял, че би се оставил по-скоро да го разкъсат, отколкото да позволи на себе си или на когото и да е друг да постъпи по тоя начин и да опетни честта на своя повелител.