Щом чула това, дамата бързо забравила любовта си, побесняла от гняв и рекла: „Значи, така, вие, негодни рицарю, се подигравате над моята любов! Вие искате да ме накарате да умра, но нека Бог ме накаже, ако аз не направя така, че да умрете вие или да ви пратя на оня свят!“ И като изрекла тия слова, тя в миг се хванала за косата, заскубала я и я раздърпала цялата, после раздрала дрехите си и закрещяла колкото й глас държи: „Помощ! Помощ! Анверският граф иска да ме изнасили!“ Като видял това, графът, който се боял повече от завистта на придворните, отколкото от упреците на собствената си съвест, и се опасявал, че коварството на дамата ще бъде посрещнато с по-голямо доверие, отколкото неговата невинност, станал, измъкнал се колкото може по-скоро от стаята и двореца и побягнал към дома си; без да губи време, той качил децата си на коне, възседнал своя кон и препуснал към Кале.
При виковете на дамата мнозина се завтекли на помощ; като я видели и узнали защо се е развикала, те не само повярвали веднага на думите й, ами и добавили, че графът дълго време използувал и приятните си обноски, и своята изисканост, за да постигне целта си. Затова всички се втурнали яростно към дома на графа, за да го заловят; а като не го намерили, разграбили жилището му и после го сринали до основи. Вестта за станалото, и то в тоя изопачен вид, в който се разпространявала, стигнала и до войската, и до краля, и до сина му; те се разгневили и осъдили и графа, и потомците му на вечно изгнание, обещавайки богати дарове на оня, който им го доведе жив или мъртъв.
Графът, който бил съкрушен, задето поради бягството си от невинен станал виновен, пристигнал с децата си в Кале, не казал кой е, нито пък някой го познал, прехвърлил се веднага в Англия и облечен бедно, продължил към Лондон; преди да влезнат в града, той дал най-подробни наставления на децата си, главно за две неща: първо — да понасят най-търпеливо теглото, на което съдбата ги подхвърлила заедно с него, без да имат някаква вина; второ — да бъдат много внимателни и ако им е скъп животът — да не казват никому откъде са и чии деца са. Синът му се наричал Луиджи и бил може би на девет години, а дъщеря му се казвала Виоланта и нямала повече от седем; доколкото позволявала крехката им възраст, те разбрали твърде добре напътствията на баща си и потвърдили на дело това по-късно. А за да се уреди всичко по-добре, той намислил да промени и имената им; така и направил — момчето нарекъл Перото, а момичето — Джанета.
Когато пристигнали в Лондон, облечени като бедняци, те тръгнали по улиците да просят милостиня, както виждаме да правят френските скитници. Една заран, когато отишли да просят в някаква църква, случило се една знатна дама, съпруга на един от маршалите на английския крал, на излизане от църквата да зърне графа и двете деца, които просели милостиня, и го запитала откъде е и негови ли са тия деца. Той отвърнал, че е от Пикардия и че заради престъпление, извършено от по-големия му спи (голям негодник), наложило се той да се махне оттам с другите си две деца, дето са сега с него.
Дамата била твърде милозлива, позагледала се в момичето, което много и харесало, защото било хубавичко, мило и приветливо, и рекла: „Слушай, почтени човече!: Ако си съгласен да ми дадеш това момиче, ще го взема при себе си; много ми харесва. Ако от нея излезе жена на място, когато му дойде времето, ще се погрижа да я омъжа добре, та да не се блъска.“ Това предложение допаднало твърде много на графа, който отговорил веднага, че е съгласен, разплакал се, предал й дъщеря си и поръчал на дамата да я гледа добре.
След като наредил дъщеря си, и то знаейки добре къде, той решил да не остава повече на това място; просейки, двамата с Перото пребродили острова и стигнали до Уелс; това им струвало доста усилия, тъй като не били свикнали да ходят пеша. Тук живеел друг маршал на краля; той имал просторно жилище и много слуги; графът и синът му често се отбивали и неговия двор, за да си изпросят нещо за ядене. Там били синът на маршала и децата на други знатни люде и когато те се занимавали с разни детски игри, като бягане и скачане, Перото започвал да играе с тях и скоро изпъкнал като най-ловък от всички в състезанията, които те устройвали. Маршалът видял момчето няколко пъти, харесал твърде много държането му и обноските му и запитал кое е. Отвърнали му, че момчето е син на някакъв бедняк, който понякога идвал тук да проси милостиня. Маршалът наредил да поискат момчето от бащата; графът, който за друго не молел бога, се съгласил драговолно, макар че не му било никак леко да се раздели със сина си.