И така, след като настанил и сина, и дъщеря си, той решил да не остава повече в Англия, успял да се промъкне в Ирландия и отишъл в Станфорд, където се настанил на работа при един рицар на тамошния граф, изпълнявайки всичко, що се полага да върши един слуга или коняр; тук той прекарал дълго време в големи лишения и несгоди, без никой да го познае.
Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести. Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин, съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова, доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече, отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.
Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила, поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за болестта на момчето.
След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага; още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла, сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае, надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им: „Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на. Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно, въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите, ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали — нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно — да омъжат Джанета за сина си.
Затова, след като лекарят си отишъл, те влезли при болния и майката се обърнала към него със следните думи: „Сине мой, никога не съм мислила, че ще скриеш от мен някое твое желание, още повече, когато знаеш, че ако то не бъде изпълнено, ти ще се чувствуваш зле; та ти би трябвало да си напълно уверен и преди, и сега, че няма такова нещо, дори и непристойно, което би ти доставило удоволствие и което аз да не съм готова да извърша за теб така; както бих го направила за себе си; но въпреки че ти постъпи така, Господ Бог се показа по-милостив към теб, отколкото самият ти към себе си, и за да не умреш от това страдание, той ми посочи причината за болестта ти; и тази причина не с друга, а безпределната любов, която изпитваш към една девойка, няма значение коя е. Ти наистина не би трябвало да се свениш и да криеш, че си влюбен, защото това е присъщо, на възрастта ти; и ако не беше влюбен, бих счела, че си някакъв нищожен човек. И така, сине мой, няма какво да се пазиш от мен, бъди откровен и ми кажи, без да се страхуваш, какво искаш; захвърли надалеч и мъката, и грижата, дето са те налегнали и са причина за твоята болест; успокой се и бъди уверен, че за каквото ме помолиш да ти помогна, ще направя всичко, що мога, защото те обичам повече и от собствения си живот. Прогони и свян, и боязън и ми кажи с какво мога да ти помогна за твоята любов; ако установиш, че не полагам никакви усилия и не съм ти с нищо полезна, смятай, че аз съм най-жестоката майка, раждала някога синове.“