През това време Перото, който останал в Уелс при маршала на английския крал, бил вече пораснал и също така спечелил благоволението на своя господар; той станал по-красив и по-мъжествен от когото и да било друг на острова и в цялата страна нямало равен нему нито на турнирите, нито на състезанията, нито във военното изкуство, поради което, наричан от всички Перото пикардиеца, той си спечелил навсякъде известност и слава. А господ, който не забравил сестра му, скоро доказал, че си спомня и за него; това се случило, когато в страната се появила смъртоносна чума, която покосила, кажи-речи, половината от населението, без да говорим за това, че повечето люде, дето оцелели, от страх потърсили убежище в други краища и страната изглеждала съвсем напусната и обезлюдена. По време на чумата умрели господарят на Перото — маршалът, жена му, синът му и мнозина други — негови братя, племенници и роднини; оцелели само една от дъщерите му, вече мома за женене, неколцина слуги и Перото.
Когато чумата позатихнала, със съгласието и по съвета на малцината останали живи люде от областта девойката се омъжила за Перото, защото бил смел и достоен мъж и го направила господар на всичко, каквото й останало в наследство; не минало много време и английският крал, който узнал за кончината на маршала, познавайки много добре доблестта на Перото пикардиеца, го назначил на мястото на покойния, като го направил свой маршал. Ето какво се случило, за кратко време с двете невинни деца на Анверския граф, които той оставил и ги мислел за загубени.
Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж; едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як, отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.
Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил, че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.
Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат, че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник; при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.