Към заника на своя живот Бокачо е гледал по-другояче на своята книга „Декамерон“. Тя му изглеждала като някакъв срамен спомен от младостта. Той не е искал потомството да го разглежда като „мръсен човек“ и „стар кръвосмесител“. В едно писмо до свой приятел той пише: „… да не се дава «Декамерон» на жени, защото, слушайки тия новели, те ще ме приемат за мръсен сводник.“ Старият Бокачо е искал да оправдае волностите на младостта. Сякаш е искал да убеди идващите поколения, че Рогатият му е внушил разказите на „Декамерон“. Той много се боял, че новите поколения ще го разглеждат като някакъв „сатир, заобиколен от млади жени“. Но автор като Пол Сен-Виктор намира за безполезни неговите протести. Защото именно „въображението ще си го представя с чертите на мил сатир, седящ в обществото на млади жени, които той принуждава ту да почервеняват, ту да се усмихват“.
Разбира се, днес никой няма да вземе под внимание разкаянията му като естетически аргумент. От Бокачо остава безсмъртната му книга и великото му изкуство на разказвач, присмехулник на човешките нрави. Днес никой не е в състояние да твърди сериозно, че той е „поет на сладострастието“ и че е представил Италия като „публичен дом“. Бокачо е изобразил само нравите на италианското общество от епохата на Възраждането много картинно, откровено и ясно. Още Анатол Франс защищаваше подобен род литература с прочутата си фраза: „Какво е виновен Ювенал, че съществува Месалина?“ Положението на Бокачо не с по-различно от положението на всеки велик битоописател, живописец на човешките нрави. На твърдението на някои, че красотата на „Декамерон“ е красотата на публичната жена, един автор остроумно отбелязва, че това с така, но това е красотата на Аспазия, която разсъждава за мъдростта, и Перикъл и Сократ я слушат с удивление.
Някои отиват по-далеч в своите разсъждения, като Шопенхауер например, които смята, че „Декамерон“ представлява гигантската шега на гения над човешкия род. Той му приписва още по-обобщителен характер от една чиста картина на човешките нрави.
Толкова много години са минали от появата на „Декамерон“ и от човечеството не са забравени веселите и карнавални страници на тая книга. Очите са още заслепени от тая оргия на живописните нрави. Дните, прекарани сред малкото очарователно общество на млади дами и синьори с техните остроумни разкази и беседи, остават спомен за цял живот. Всичко е така прекрасно и нескончаемо като италианския карнавал. В творбата има нещо от „карнавалното начало“ на средновековното изкуство. Толкова години са минали от появата на книгата („Декамерон“, наречена още „Принц Галеото“), а тя не се е изсушила, не е изгубила своята жизненост и веселост. Многобройните френски разкази и фаблио, които са служили за вдъхновение на автора на „Декамерон“, са вече забравени, достояние са само на филологическата наука, а тая книга не престава да се чете с прежната наслада. Ако допуснем абсурдната мисъл, че книгопечатането още не беше изобретено, тя неминуемо щеше да се преписва от ръка на ръка. Много по-жизнени се оказаха от нимфите и митологическите образи обикновените герои на „Декамерон“ — надарени със земни пороци и страсти.
Появата на една силна и жизнена проза, плебейски изящна, от рода на тая на Бокачо, има голямо въздействие в литературата. Достатъчно е да се спомене Чосър и неговите „Кентърбърийски разкази“. Бокачо подготви богохулната проза на Волтер. А и самият той, по думите на Де Санктис, е един „Волтер на XIV век“.
През вековете Бокачо е имал и своите велики читатели: Чосър и Лопе де Вега, Шекспир и Лафонтен, Лесинг и Мюсе. Но зад него стои най-вече една многобройна читателска армия — безименна и възторжена, — която, след като обърне страниците на „Хиляда и една нощ“, „Божествена комедия“ и „Дон Кихот“, неминуемо ще се насочи към безсмъртния епос на Бокачо.
Започва книгата, наименувана „Декамерон“ — наречена още „Принц Галеото“1, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже.
ВСТЪПЛЕНИЕ
Човешко е да изпитваш съчувствие към страдащите и макар това да е всекиму по силите, най-много трябва да го искаме от ония, които са се нуждаели от утеха и са я намирали у другите; и ако някой някога е изпитвал такава нужда и това му е носело отрада и удоволствие, то трябва да кажа, че аз съм един от тях. От ранни младини, та досега изгарях чрезмерно от възвишена и благородна любов, но ако почна да разказвам за нея, тя би могла да се стори по-издигната, отколкото бих заслужавал заради моето положение. Въпреки че хората, които знаеха за тази моя любов, ми се възхищаваха и ме насърчаваха, тя стана причина да изтърпя големи мъки, и то не поради коравосърдечието на любимата жена, а поради пламенния порив на необузданото ми желание, което, като ми пречеше да се сдържам в границите, налагани от благоприличието, ме караше да се измъчвам още повече. Но докато се терзаех и страдах, приятните разговори и ободрителните слова на един приятел ми донасяха голяма утеха и аз съм твърдо убеден, че те са причина да не умра. И тъй като такава е волята на оня, който, бидейки сам вечен, е наложил неотменния закон всичко на този свят да бъде тленно, моята любов (най-пламенна от всички), която никакви сили — ни застрашаващата ме заради нея опасност, ни страхът от неизбежния срам, ни съветите, ни собствените ми кроежи — не успяха да сломят и разколебаят, с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само онова удоволствие, присъщо на хората, избягващи да се впускат много дълбоко в гибелните вълни на любовта. Затова, докато преди тя ме гнетеше, сега, когато мъките са далеч от мен, от нея са останали само приятни спомени. Но краят на терзанията не е заличил от паметта ми добрините, оказани ми от ония благоразположени към мен люде, които страдаха заедно с мен; мисля, че само смъртта би могла да ги заличи. Според мен от всички добродетели най-голяма възхвала заслужава благодарността, а обратното на нея — порицание; затова, за да не кажат, че съм неблагодарен, сега, като се освободих от страданията си, реших — според скромните си сили в замяна на това, което съм получил — да поразтуша, ако не хората, които ми помогнаха (впрочем те може би не се нуждаят от такова нещо, защото са разумни или просто щастливи), то поне ония, на които това е потребно. И въпреки че моята подкрепа, или по-точно казано — утеха, може да се види твърде недостатъчна, все пак ми се струва, че тя би трябвало да бъде оказана там, където е най-необходима, било защото ще принесе по-голяма полза, било защото ще бъде най-добре оценена. А кой може да отрече, че подобна разтуха е необходима не толкова на мъжете, колкото на прелестните дами? От боязън и свян жените таят в нежните си сърца любовния пламък, а че той е по-силен от показваните чувства, най-добре се знае от ония, които са го изпитвали или го изпитват сега; при това те са зависими от желанията, прищевките и нарежданията на своите бащи, майки, братя и съпрузи; прекарват по-голяма част от времето си в тесния затворен кръг на своите покои и тъй като нямат почти никаква работа, волю-неволю се отдават на размисли, които не винаги са весели. И ако от време на време тези размисли им причиняват терзания, предизвикани от страстните им желания, те продължават да се измъчват дотогава, докато не ги налегнат нови размисли и прогонят предишните. Да не говорим за това, че жените изобщо са много по-слаби от мъжете. Както не е трудно да се установи, с влюбените мъже такива работи не се случват. Налегне ли ги тъга, обземат ли ги мрачни мисли, те имат хиляди начини да се разтушат и поразсеят. Стига да пожелаят, могат да отидат, където си искат, да чуят и видят много неща, да идат на лов за птици или зверове, да ловят риба, да яздят, да се заловят с игри или с някаква търговии; всяко едно от тези занимания може — напълно или отчасти — да разсее грижите им и да отклони поне за известно време тяхното внимание от тъжните размисли; а после, така или иначе, човек или се утешава, или почва да страда по-малко. Ето защо, подтикван от желанието да поправя поне отчасти несправедливостта на съдбата, която се скъпи да оказва подкрепа там, където най-много липсват сили — както виждаме, че става у слабите жени, — аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека (защото на другите им стигат иглата, вретеното и хурката), като им предложа сто новели или басни, притчи или приказки — наричайте ги както искате, — разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже, събрали се по време на последната смъртоносна чума, както и няколко канцони
1