Болестта поваляше мнозина — когото където свари; людете лягаха болни и гаснеха, изоставени почти от всички, защото, докато бяха здрави, те даваха същия пример на другите. Да не говорим за това, че гражданите се отбягваха, че съседите почти не се грижеха един за друг, че роднините се навестяваха съвсем нарядко, за да не кажем никак, или се виждаха отдалеч.
Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставяше, чичото — племенника, сестрата — брата, а често и жената — мъжа си; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди. По тази причина заболелите мъже й жени — а те бяха безчет — не можеха да се осланят на друго освен на милосърдието на приятелите си, които не бяха много, или на алчността на слугите, примамвани с чрезмерно високи заплати. Но и слуги трудно се намираха, пък и повечето от тях бяха хора груби и непривикнали на такъв род служба: поднасяха на болните каквото им поискат или ги наглеждаха, докато умрат — друго не умееха; все пак често се случваше, докато се грижат за болните, заедно с печалбата да изгубят и живота си.
Тъй като болните биваха изоставяни от съседи, близки и приятели, а нямаше и достатъчно слуги, установи се нечуван дотогава обичай: заболееше ли някоя жена, тя не се стесняваше — колкото красива и знатна да беше и щом болестта го налагаше — да прибегне до услугите на някой мъж, без да гледа дали е млад или стар, и да се разголва пред него без свян, както би сторила пред жена. Може би поради това ония, които оздравяваха, после не бяха вече така целомъдрени. Отидоха си и мнозина, които може би щяха да оцелеят, ако им бе оказана помощ. Поради всичко това — липсата на достатъчно грижи за болните и силата на заразата — денем и нощем в града измираше толкоз народ, че беше страшно да се чуе, камо ли да се види. И сякаш по необходимост у живите граждани почнаха да се вкореняват нрави, различни от предишните.
По-рано имаше обичай, който се среща все още и днес, в дома на покойника да се съберат жените — роднини и съседки, и да го оплакват заедно с най-близките му жени, докато пред къщата се струпваха мъжете — роднини, съседи и много други граждани. Идваха и свещеници — според положението на покойника, а равните нему понасяха тялото му в тържествено шествие със свещи и молитви до църквата, избрана от него още приживе.
Когато чумата взе да се разразява все по-силно, тези обичаи бяха занемарени изцяло или в по-голямата си част, а вместо тях се установиха други. Стана така, че людете не само умираха, без да са заобиколени от много жени, ами мнозина се преселваха във вечността без нито един свидетел; малцина бяха и ония, които в последния си час получаваха утеха от жалостивия плач и горчивите сълзи на близките си. Напротив: вместо това кънтеше смях, чуваха се шеги и цареше веселие; жените и те — уж заради собственото си здраве — бяха усвоили този обичай, заглушавайки у себе си свойственото им чувство на състрадание. Малцина бяха тия, чиито тленни останки биваха съпровождани до църквата от повече от десетина или дванадесет техни съседи, и то не почтени, уважавани граждани, а нещо като обикновени гробари от простолюдието, които се наричаха „бекини“ и услугите им се заплащаха; те бързаха да грабнат ковчега и да го отнесат не в избраната още приживе от покойника църква, а обикновено в най-близката. Отпреде им крачеха четирима или шестима духовници — понякога носеха малко свещи, понякога нищо — и без да си дават труд да четат дълги и тържествени молитви, с помощта на споменатите гробари спускаха трупа в първия свободен гроб, който се изпречеше пред тях. Простолюдието, а може би и по-голямата част от средното съсловие, имаше още по-печална съдба: най-често надеждата, че ще оцелее, или нищетата го караше да остане по домовете си, в своите квартали. Тия люде заболяваха ежедневно с хиляди и почти всички си отиваха мърцина, без да има кой да ги наглежда или да им помага.
Мнозина свършваха през деня или през нощта на улицата, други пък умираха у дома си, но съседите им узнаваха за това едва по вонята на техните разлагащи се трупове. Навсякъде гъмжеше от умирающи люде. Техните съседи, подтиквани както от страха да не се заразят от разлагащите се трупове, така и от състрадание към покойниците, в повечето случаи постъпваха по един и същ начин. Било сами, било с помощта на носачи (когато можеха да ги намерят) изнасяха труповете и ги оставяха пред портите; всеки, който минеше оттам, особено сутрин, можеше да види безчет мъртъвци, наредени по този начин. После се разпореждаха да докарат ковчези, а когато нямаше, слагаха труповете направо на дъски. Често в един ковчег наблъскваха по два или три трупа. Имаше и безброй случаи, когато в един ковчег лежаха съпруг и съпруга, баща и син, брат с братята си; неведнъж се случваше, ако двама свещеници вървяха с кръстове пред някой ковчег, след тях да се наредят още три или четири ковчега, носени от гробари; свещениците мислеха, че ще погребват само един човек, а се налагаше да опеят шестима или осмина, та понякога и повече.