И така, първата — и най-възрастната — ще наречем Пампинеа6, втората — Фиамета, третата — Филомена, четвъртата — Емилия; след това петата ще назовем Лаурета, шестата — Неифила, а последната — и то не без основание — Елиса. След като се срещнали в църквата съвсем случайно, а не нарочно, те се отделили в един кът, насядали почти в кръг, и като престанали да шепнат „Отче наш“, въздишайки, започнали да разговарят за това, което ставаше из града. По едно време замълчали и Пампинеа след малко казала:
— Мили мои дами, навярно неведнъж сте чували — както и аз. разбира се, — че който се ползува от правата си по позволен начин, никому не нанася вреда. Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защищава, доколкото е възможно, своя живот; това понякога е ставало причина людете да убиват други невинни люде, за да запазят собствения си живот. Щом такова нещо се допуска от законите, които се грижат за добруването на всички смъртни, то колко повече трябва да бъде позволено нам — пък и на всеки човек — да вземем всички възможни мерки, за да запазим живота си, без, разбира се, да вредим на другите. Като си припомня как прекарахме тази заран, пък и предишните дни, като си припомня за какво и как разговаряхме, идвам до убеждението — и вие сигурно ще се съгласите с мен, — че всяка от нас се бои за живота си; но не това ме учудва, а друго: че въпреки машата женска чувствителност никоя от нас не търси лек срещу това, от което с основание се страхуваме.
Струва ми се, че живеем тук само защото искаме или трябва да бъдем свидетелки колко мъртъвци докарват в гробището; или да чуем дали монасите (а и от тях почти никой не е оцелял) пеят молитвите си в уречените часове; или да напомняме всекиму с нашето облекло колко и какви беди са ни сполетели. Излезем ли оттук, виждаме как пренасят покойници или болни, или пък срещаме разни люде, в миналото осъдени от властите и обществените закони на изгнание, Сега да се показват най-нахално из града, напук на законните разпоредби, защото знаят, че пазителите на закона са или починали, или болни; сблъскваме се и с оная измет на нашия град — гробарите, които живеят от нашата смърт и са плъзнали навред да умножават мъките ни, като ни укоряват с дръзките си и безсрамни песни заради сполетялото ни бедствие.
Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого другиго от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват отпреде ми не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасиите си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, както изглежда, други като нас, които да са заможни и да има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие.
Така постъпват не само миряните, но и ония, дето са се затворили в манастирите. Те си внушават, че и на тях подобава и е позволено каквото и на другите, нарушават дадения обет, отдават се на плътски удоволствия, надявайки се, че така ще избягнат смъртта, станали са разпуснати и безнравствени. Щом е така — а то е съвсем очевидно, — какво търсим тук? Какво чакаме? Какво си въобразяваме? Защо, за разлика от нашите съграждани, сме така безучастни и равнодушни към собственото си здраве? Нима се смятаме за по-малко ценни? Или пък сме убедени, че животът е привързан към тялото ни с по-яки вериги, отколкото у другите, и затова няма смисъл да се пазим от нещата, които биха могли да ни навредят?
6