Както вече споменах, сер Чапелето лежал близо до мястото, където двамата братя разговаряли, и чул всичко благодарение на изострения слух, който болните често придобиват. Той накарал да извикат братята и им рекъл: „Не искам да ви създавам тревоги, още по-малко искам да пострадате заради мен. Чух какво си приказвате. Напълно съм убеден, че ще стане точно така, както казахте, ако, разбира се, нещата се развият както предполагате. Но ние ще постъпим иначе. През целия си живот толкова съм хулил бога, че ако и сега, преди смъртта си, го охуля още веднъж, голяма работа! Грях повече, грях по-малко, все едно! Вие гледайте да намерите някой благочестив, свят монах — ама най-праведния (ако изобщо има такъв), — доведете го при мен и ме оставете аз да се разправям; така ще уредя и вашите, и моите работи, че ще останете доволни.“
Двамата братя, макар че не се надявали кой знае колко, все пак отишли до един манастир и попитали за някой свят, мъдър отец, за да приеме изповедта на един ломбардец, който лежал болен у дома им. Посочили им един стар, благочестив и мъдър монах; той знаел на пръсти светото писание и бил много почтен човек, когото всички граждани уважавали дълбоко.
Братята го повели със себе си; като влязъл в стаята, дето лежал сер Чапелето, монахът се приближил до него и почнал да го утешава с благи думи, а после го запитал кога се е изповядвал за последен път. Сер Чапелето, който никога не бил се изповядвал, отвърнал: „Отче, имам обичай да се изповядвам поне веднъж седмично, без да се смятат неделите, когато се изповядвам повече от един път; но да си кажа право, откакто се разболях — а оттогава минаха осем дни, — изобщо не съм се изповядвал, толкова ми е зле.“ Тогава монахът рекъл: „Добре си постъпвал, сине мой, прави така и занапред; ясно е, че щом се явяваш толкова често на изповед, няма какво толкоз да те питам и да искам да чуя от тебе.“
Но сер Чапелето възразил: „Не говорете така, отче свети! Колчем съм отивал на изповед, винаги съм гледал да се покая за всичките си грехове, за които си спомням, още откак съм се родил, та до деня на изповедта; затова ви моля, отче свети, да ме разпитвате подробно за всичко, сякаш никога не съм се изповядвал. Не ме щадете, че съм болен: предпочитам да причиня болка на плътта си, вместо да я пожаля и да тласна към гибел душата си, която моят спасител е изкупил с драгоценната си кръв.“ Тия слова се понравили твърде много на светия отец, който ги изтълкувал като признак на благочестие, похвалил усърдието на сер Чапелето и го запитал не е ли съгрешавал някога, прелюбодействувайки с някоя жена. Сер Чапелето въздъхнал и рекъл: „Срам ме е да ви кажа истината, отче, защото се страхувам да не съгреша в пустословие.“
Но отецът го подканил: „Говори смело, синко, защото никой още не е съгрешил, като е казвал истината било на изповед, било на друго място.“ Тогава сер Чапелето рекъл: „Щом твърдите, че е така, ще ви кажа: аз съм така девствен, както съм излязъл от утробата на майка си.“ Монахът възкликнал: „Бог да те благослови! Много добре си направил! Постъпвайки така, ти си заслужил много повече, защото, стига да беше поискал, можел си да вършиш обратното с много по-голяма свобода, отколкото нас и всички останали, които са обвързани с някакъв обет.“ После го запитал предизвиквал ли е Божия Гняв с греха на чревоугодието.
Сер Чапелето въздъхнал дълбоко и отвърнал: да, и при това твърде често. Подобно на всички благочестиви люде и той спазвал определените през годината пости, а освен това прекарвал на хляб и вода най-малко три дни от седмицата; но все пак — особено при умора след продължителни молитви или когато отивал на поклонение — случвало му се да пие вода със същата наслада и жадност, с която пияниците се наливат с вино; пък и често му се приисквало да си похапне от ония салати, дето ги берат жените, когато излизат на полето; понякога и яденето му се струвало по-вкусно, отколкото би трябвало, а това не е хубаво за люде като него, дето постят от благочестие. Но монахът възразил: „Синко мой, та такива грехове са си в реда на нещата, те са съвсем леки и аз не бих искал да тежат на съвестта ти повече, отколкото се полага. Всекиму, колкото и да е праведен, може да се случи, след като е погладувал, да поиска да си похапне, а след като се е поизморил, и да си пийне.“