Вие, мили дружки, трябва да знаете, че както глупостта често става причина някой да изпадне от благополучие в най-окаяно положение, така и умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност и да се издигне на голямо и сигурно място. И че това е вярно, сиреч, че глупостта може да доведе човек от благополучие в беда — може да се види от безброй примери, за които няма защо да разказваме сега, тъй като такива неща стават всеки ден с хиляди. А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела.
Саладин, който благодарение на изключителната си храброст не само се издигнал от обикновен смъртен до султан на Вавилония18, но и спечелил безброй победи над сарацинските и християнски владетели, прахосал цялата си хазна по войни и разкоши; веднъж му потрябвали много пари и докато си блъскал главата откъде да ги вземе — защото му трябвали веднага, — изведнъж се сетил за някакъв богат евреин на име Мелхиседек, който давал пари под лихва в Александрия. Саладин си помислил, че евреинът, стига да рече, би могъл да му помогне; но той бил такъв скъперник, че никога нямало да го направи доброволно, а Саладин не искал да си послужи с насилие.
Подтикван от нуждата, той продължил да размишлява как да накара евреина да му помогне; най-сетне — нямало как — все пак решил да прибегне до насилие, като го прикрие с известно благоразумие. Заповядал да извикат евреина, посрещнал го най-любезно, поканил го да седне до него и му казал: „Почтени човече, чувал съм мнозина да твърдят, че си много мъдър и разбираш добре Божите работи; затова бих искал да чуя от теб коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската?“
Евреинът, който наистина бил мъдър човек, се досетил веднага, че Саладин ще гледа да издебне и най-малката му грешка, за да я използува в свой интерес; затова, като поразмислил, решил, че най-добре ще стори, ако не похвали нито една от трите вери за сметка на останалите, за да не може Саладин да постигне целта си. И тъй като трябвало да даде такъв отговор, че да не си пострада, той напрегнал ума си, измислил бързо какво да каже и рекъл:
„Господарю, въпросът, който ми поставяте, е чудесен и за да разберете какво мисля аз, налага се да ви разкажа една приказка, която ви моля да изслушате. Неведнъж, ако не ме лъже паметта, съм чувал да разправят, че едно време живял богат и знатен човек, който наред с многобройните си скъпоценности съхранявал и един прекрасен, много скъп пръстен; тъй като желаел да му отдаде дължимото заради неговата стойност и изящество, предавайки го от поколение на поколение, той обявил да смятат за негов наследник този му син, на когото връчи пръстена, а останалите негови чеда трябвало да го почитат и уважават като най-личен сред тях. Този, който получил пръстена, постъпил като баща си и спазил същия ред по отношение на своите потомци. Така за кратко време пръстенът преминал от ръка на ръка у мнозина наследници, докато най-сетне попаднал у един човек, който имал трима синове; и тримата били еднакво добри и хубави, и тримата били примерни и послушни, а бащата обичал еднакво и тримата. Младежите знаели за обичая, свързан с пръстена, и всеки един от тях, подтикван от желанието да бъде предпочетен пред останалите, молел престарелия си баща, преди да умре, да остави на него пръстена. Но този почтен и достоен човек обичал еднакво и тримата и не можел да реши на кого измежду тях да завещае пръстена; затова намислил да задоволи и тримата. Извикал тайно един изкусен майстор и му поръчал да изработи още два подобни пръстена; те толкова приличали на първия, че самият той, който ги заръчал, трудно успял да различи истинския. Умирайки, той връчил скритом по един пръстен на всекиго от синовете си. След смъртта на бащата всеки отделно почнал да предявява искания за наследството и за дължимата му почит и като не признавал това право на другите си двама братя, сочел за доказателство своя пръстен. Когато най-сетне установили, че и трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник останал нерешен и не е решен и до ден-днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от бог-отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.“