Бокачо благодарение на своята необикновена ученост и работоспособност е станал автор на много съчинения, които издават подготовката му и целеустремеността на духа му и оттам — целеустремеността на тая необикновена епоха. Сред тях обаче има типични научни названия, които издават лек педантизъм. Но в действителност не латинската му ученост, полузнанието на гръцки език, разсъжденията му върху произхода на боговете съставляват истинското му величие. Тия занимания са отшумели с течение на времето. Те една ли биха представлявали днес интерес, ако той не беше автор на „Декамерон“. И сам Бокачо едва ли е могъл да предполага, че историческите му трактати, алегорическите му и мистични поеми, класическите му енциклопедии, в които проличава необикновена ученост, ще се окажат без всякаква стойност, мъртъв филологически прах. И то в сравнение с ония разкази с твърде непристойно съдържание, които той е написал за забава на една принцеса. „Безпътните“ му новели от „Декамерон“ му донасят по-голяма литературна слава. Именно това, което е страничен продукт на неговия гений, ще му донесе безсмъртие. А ерудитските му книги сега пълнят прашните рафтове на библиотеките на филолозите и специалистите.
Бокачо има много творби, които могат да бъдат предмет на изследване, на чист научен интерес. Той има юношески литературни творби, които се отличават със злоупотреби с митологията. Някои от тях направо са подражание на Сенека и Овидий. В тях той разкрива несъмнен поетичен талант. В „Ninfale Fiesolano“, макар че подражава на митологическата идилия, се чувствува известна поетическа прелест. Също така заслужава интерес и „Фиамета“ със своята интензивност на любовното чувство. Но книгата, която донесе действителната слава на Джовани Бокачо, не се отличава с ученост. Тя е написана в духа на народния говор (макар и виртуозно, и с вкус), събрала е много от приказките на устния фолклор, от онова безименно богатство, което е притежание на всички и на никой.
На широката публика Бокачо е известен с една-единствена книга, които преживя вековете. Тия сто новели, разказани за десет дни, са отдавна достояние на цялото човечество. Авторът на „Декамерон“ ни пренася под флорентинското небе, показва ни очарованието и горчивините на живота на фона на пир по време на чумата. В момент на трагични контрасти най-добре се чувствува сладостта на живота. На тоя мрачен фон на средновековно бедствие животът изглежда още по-привлекателен от всеки друг път. В разказите на веселия Бокачо се чувствува негата на средиземноморската култура, те се отличават с необикновена жизненост и пластичност, те гъмжат от характери, ситуации, човешки съдби. Безгрижният разказвач на ренесансовски случки се превръща в някаква нова Шехеразада, която ни отвежда под светлото, усмихнато и ласкаво италианско небе. Тук е показано италианското общество, пъстро и богато, освободено от гнета, на теологията.
Сега „Декамерон“ стои спокойно на рафта на библиотеката ни. А някога това произведение е предизвикало „революция“ с дръзкото си съдържание и необичайната трактовка на темите. По думите на знаменития италиански критик и историк на литературата Франческо де Санктис то е дошло съвсем неочаквано, паднало е като „гръм от ясно небе“. Бокачо безпощадно подлага на удари всичко „свято“ на тая епоха. Нравите на епохата рисува с карикатурна веселост и непочтителен смях. Заразява всичко със своя ренесансовски релативизъм, без да излиза от границите на доброто и злото. С галантния маниер на духовит събеседник той ни въвежда в едно пъстро общество. Това калейдоскопично общество се състои от феодални синьори и селяни, крале и пирати, търговци и монаси, банкери и занаятчии, слуги и комедианти, сицилианци и евреи, французи и генуезци, сарацини и флорентинци, неаполитанци и жители на Корфу и Вавилония. Но тук преобладават преди всичко италианците. Това необикновено разнообразно общество се тресе от смях и „дяволии“, от пороци и страсти. Това е един безконечен, пъстър свят от „дрехи и лица, племена, наречия, състояния“. Просто за литературната история изглежда невероятно бърз преходът от поезията на Данте и Петрарка към прозата на Бокачо. Двамата са прекалено спиритуалистични духове — и изведнъж се явява плебейски сочната проза на Бокачо. Тя по своему също „изящна“ и „галантна“, но не носи вече старото благородство на класическия слог. Прекрасната тосканска проза на Бокачо бързо завладява публиката. Макар че в началото нейният вкус не е могъл да не бъде „шокиран“. „Декамерон“ е някакъв литературен Вавилон, където шуми пъстра човешка реч, кръстосват се бои и раси. Тук има много пластове, смешение на народи и наречия, игра на житейски комбинации, по-малко чиста психология и възвишени акценти. „Декамерон“ е някаква своего рода погребална плоча върху „мистична Италия“ на св. Франциск Асизки, както по-късно Дон Кихот хвърли няколко буци пръст върху гроба на старото рицарство. Някога един знаменит английски поет съжаляваше, че след Сервантес Испания не ражда рицари. Може съвсем определено да се каже, че след убийствените новели на Бокачо няма вече място за свети изображения, за свещени атрибути, за св. Франциск, манастирите вече са населени с порочни монаси и монахини, които познават плътската любов.