Анатол Франс казваше, че предпочита два тлъсти порока пред десетина постни добродетели. Представете си, че в миг светът на „Декамерон“ се превърне в някакво обиталище на добродетелта, където няма пороци, страсти, женско коварство. Изведнъж всичко ще се превърне в нещо целомъдрено и скучно. Отсега нататък няма да има паднали ангели, а само монотонни
райски градини. „Декамерон“ без изображението на дузина човешки порока не би имал живописна сила, не би бил велико произведение. Ако всичко вървеше както в последната новела на сборника — Гризелда, образец на идеална жена, животът би изгубил своето очарование и прелестни тайни. Ние никога нямаше да узнаем за пъстрия лабиринт на човешки коварства и изненади, известен под името „Декамерон“. Но флорентинският сплетник добре си знае работата. Той не иска да повтори Данте и неговите идеални концентрични кръгове. Той иска да създаде нещо свое, оригинално, неповторимо ярко. Макар че може да се оспорва неговото бащинство. Не се знае точно докъде се простира авторството над тия притчи, анекдоти, новели, поучителни разкази. Бокачо ни прилича твърде много на древния медик Гален, който съставил своята медицинска енциклопедия от разказите на хора, които са минавали край неговата врата и които той добросъвестно е разпитвал за болести и лечебни средства. Бокачо е събрал от странствуващи хора много сведения и идеи, за да изгради своята безсмъртна книга. По тоя начин се е получила тая енциклопедия на ренесансовия живот, на пъстрите нрави и лекомисления морал. Всичко това е едно благодатно поле на тънки наблюдения и психологически експерименти. Тук могат да изострят своето моралистично любопитство Молиер и Лабрюйер, да предусетят типовете на своя любим персонаж. Всичко това напомня някаква „парижка“ хроника през XIV в. Тук се разиграва някакъв класически персонаж, само че под флорентинско небе.
Бокачо идва няколко столетия преди Балзак, както херцог Сен-Симон преди Пруст. И чудно! Как само за половин век се осъществява един революционен преход, само с няколко десетилетия може да се измери преходът между две велики произведения на средновековния и ренесансовия гений. Става дума за „Божествена комедия“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. Някак поразително контрастно става промяната между средновековните видения на Данте и пътешествието му в задгробния свят и жизнерадостното изкуство на Джовани Бокачо. Възторжената публика е толкова зашеметена от появата на „Декамерон“, че за миг забравя виденията на строгия Данте.
Тя е почувствувала, че в лицето на знаменития новелист се появява антипод на Данте. Бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните „грешници“ и изчиства натрапничавия спомен за наказаните грешници. Със своето блестящо изкуство на флорентински новелист той прави преврат в прозата, разделя се със смях с миналото. В неговия смях има нещо от могъщия кикот на плебея, от антитрадиционизма на бастарда. Бокачо пише, без да съзнава „човешката комедия“ на ранното буржоазно общество. Въпреки че е горещ поклонник на Данте и цял живот се занимава с личността му, в сферата на изкуството той се е разминал с него. Той е създал нещо, което е чуждо на католическия свят на великия флорентинец. По думите на един френски критик, ако на сто песни на Данте има антипод, това са несъмнено стоте новели на Бокачо, събрани в сборника „Декамерон“. Авторът на „Божествена комедия“ и авторът на „Декамерон“ са велики артисти на италианската реч, но те създават два противоположни „космоса“. От една страна, имаме безутешната „Божествена комедия“, а от друга — земното, епикурейско изкуство на Бокачо, нямащо нищо общо със задгробните видения.
Ако Данте имаше възможност да прочете стоте новели на Бокачо, би се ужасил от разрухата на живота, от антирегламентацията на нравите, от антиспиритуализма, от бунта на плътга. В „човешката комедия“ на Бокачо няма нищо от небесната йерархия, от волята за съразмерност и миров порядък. Несъмнено „императорът на тъжното царство“ ще се изуми от картините на битова пъстрота, плътско лукавство, фриволност и буржоазна жизненост. И действително Бокачо по вътрешното устройство на гения си, по темперамент и жизнен механизъм е чужд на аскетичната и схоластична култура на Средновековието. Той е типичен буржоа по усещане. Не случайно той принадлежи към това съсловие, към тая група от граждани, към които авторът на „Божествена комедия“ е хранел дълбоко презрение. Плебей, бастард, велик присмехулник над човешките нрави, разрушител на рицарската любов и монашеските идеали, той е истински представител на буржоазията (popolo grasso) на XIV и. Неговата поява говори за политически индиферентизъм и ренесансова еротика. В „Декамерон“ има вече малко политика в директния смисъл на думата. Същевременно то е едно от най тенденциозните произведения в световната литература, но при него тенденциозността произтича от живота. Като мрачни сенки се стапят изпълнените с политически фанатизъм хора на XIII столетие. На мястото на „жената-ангел“ идват насмешливите повести за разпуснати монаси и неверни жени. Бокачо със своето блестящо новелистично изкуство е велик разрушител на средновековния космос, който вдъхнови Данте да напише „Божествена комедия“. Със своите простонародни разкази (почерпени най-вече от фолклорното изкуство на простолюдието, а по-малко от книгите) той съкруши средновековната крепост на католическата вяра, утвърди. по един фриволен начин правото на земен живот в противовес на задгробния мир, който бе подчинен на една божествена, мъртва галактика. Бокачо затъмни мистерията и символиката на средновековното изкуство. Приживе Данте се движеше между хората като някакво задгробно видение. Сега на фона на бокачевското жизнелюбие той вече изглежда като някакъв анахронизъм на миналото. В светлината на плебейското изкуство на Бокачо няма място за видения като Беатриче и Лаура. Средновековният идеал за жената се е разпаднал в артистичната проза на Джовани Бокачо. И за всичко е виновен тоя бастард, макар и извънмерно учен, запасен с огромни класически знания, страстен събирач на древни ръкописи. Но той субективно не е виновен. Той само изпълнява присъдата на историята по отношение на строгия феодален мир. Започнал е процесът на „откриване на личността“, на реабилитацията на плътта, на освободената човешка еротика. Обикновено в историята на литературата се забелязва интересният процес как епохи на аскетизъм и отчуждение от земното се заменят с необуздан „Трималхионов пир на плътта“. И в тоя смисъл произведение като „Декамерон“ е дълбоко революционно произведение, което реформира представите за света.