Не щеш ли, наблизо се случил някакъв флорентинец, който познавал много добре Мартелино, но отначало, когато го докарали целия сгърчен и превит, не можал да го познае. Ала след като Мартелино се изправил, той прихнал да се смее и казал: „Бог да го убие! Когато го докараха, кой можеше да повярва, че на тоя човек нищо му няма?“ Неколцина граждани от Тревизо чули всичко и тозчас попитали: „Ама как така? Та нали беше целият схванат!“ Флорентинецът отвърнал: „Ами, схванат! Той винаги си е бил здрав и прав като всеки един от нас, само че, както и вие сами можахте да се убедите, притежава повече от всекиго умението да се преструва на такъв, какъвто пожелае!“
Щом чули тия думи, хората сякаш само това чакали — втурнали се и закрещели: „Хванете тоя предател, тоя богохулник, дето се подиграва със светиите, дето се престори на парализиран, без да е такъв, дето се подигра и с нашия, светец, и с нас самите!“ Викайки така, те го сграбчили, издърпали го от мястото, където се намирал, почнали да му скубят косите, разкъсали дрехите му, почнали да го ритат и да го бият с юмруци; и не се смятал за мъж оня, който не побързал да стори това. Мартелино пищял: „Смилете се, за бога!“, дърпал се и се бранел, доколкото можел. Но нищо не помагало, тълпата около него ставала все по-гъста и по-гъста. Като видели всичко това, Маркезе и Стеки си помислили, че работите отиват зле, но не се решавали да му се притекат на помощ, защото се страхували за себе си; напротив, развикали се заедно с другите, че така му се пада, че трябва да го убият, а в същото време си мислели как да го измъкнат от ръцете на тълпата.
Разгневените люде наистина щели да убият Мартелино, ако на Маркезе не му било хрумнало следното: навън пред църквата се били струпали почти всички стражи на синьорията30 и той се втурнал към тях с възможната най-голяма бързина, застанал пред изпълняващия длъжността подеста31 и рекъл: „Помогнете ми, за бога! Там един разбойник ми отряза кесията със сто златни флорини; моля ви, наредете да го заловят, та да си получа обратно своето!“ Като чули това, дванадесет стражи се затичали веднага натам, където продължавали да чешат без чесало клетия Мартелино; с неимоверни усилия те успели да си пробият път сред навалицата, измъкнали го от ръцете на тълпата целия раздърпан и покрит със синини и го откарали в двореца на синьорията.
Последвали ги мнозина, които се смятали подиграни от Мартелино, и щом разбрали, че са го заловили за кражба, всички започнали да твърдят, че е откраднал и техните кесии, тъй като не можали да измислят по-подходящ предлог, за да не му останат длъжни. Като чул това, съдията, който бил твърде суров човек, побързал да го отведе настрана и започнал да го разпитва. Но Мартелино му отвръщал с шеги, сякаш смятал, че задържането му е нищо и никаква работа; това разгневило съдията, който заповядал да го вържат на козел и да го набият здравата; той искал да го накара да признае в каквото бил обвинен, а после да го обеси. Когато спуснали Мартелино на земята и съдията го запитал истина ли е това, което разправят за него тия люде, Мартелино разбрал, че ако отрича, нищо добро не го чака, и рекъл: „Господарю мой, готов съм да ви призная цялата истина, но преди това наредете всеки, който ме обвинява, да ви каже къде и кога съм му откраднал кесията, а пък аз ще казвам вярно ли е, или не.“ — „Добре“ — съгласил се съдията и наредил да повикат неколцина граждани. Един от тях заявил, че Мартелино му измъкнал кесията преди осем дни, друг твърдял, че неговата била открадната преди шест дни, трети настоявал, че Мартелино го ограбил преди четири дни, други пък викали, че техните кесии са откраднати същия ден.
Мартелино ги изслушал и се обърнал към съдията: „Господарю мой, всички тия хора лъжат най-безобразно, а аз мога да ви докажа, че говоря самата истина; та аз съм съвсем отскоро в този град — идвам за пръв път, и ако не е вярно, нека кракът ми не стъпи никога вече тук — и още щом пристигнах, за моя беда, рекох да видя тялото на светията; а там, както сам можете да се уверите, хубаво ме наредиха. Че казаното от мен е самата истина, може да потвърди служителят от синьорията, при когото се явяват всички чужденци: може да се установи и от неговата книга, и най-сетне — и от стопанина на странноприемницата, където съм отседнал. Затова, ако установите, че ви говоря истината, аз ви моля да не ме измъчвате и погубвате по искане на тия негодници.“
30
31