Щом пукнала зората, станали — по желание на домакинята — и за да не може никой да разбере какво се е случило, тя му дала някакви много стари дрехи, напълнила му кесията с пари, помолила го да. пази всичко в тайна, показала му откъде да мине, за да намери слугата си, а после го пуснала да излезе през същата вратичка, през която влязъл вечерта.
Щом се съмнало, Риналдо си дал вид, че пристига отдалеч, влязъл в замъка, чиито врати били вече отворени, и намерил слугата си. После се преоблякъл в своите дрехи, които били в багажа, и тъкмо когато се канел да възседне коня на слугата си, станало чудо: тримата разбойници, които го ограбили предната вечер, малко след това извършили ново злодеяние, но били заловени и сега ги докарали в замъка. Те си признали всичко и Риналдо получил обратно и коня, и дрехите, и парите си; така не загубил нищо освен два пояса, за които разбойниците не могли да си спомнят къде са ги сложили. Затова, след като благодарил на Бога и на свети Юлиан, Риналдо яхнал коня си и се прибрал у дома си жив и здрав, а на следния ден тримата разбойници увиснали на въжето.
НОВЕЛА III
Трима млади мъже пропиляват лекомислено имота си и обедняват; изпаднал в отчаяние, техният племенник се прибира у дома си, но по пътя се запознава с един абат, който се оказва дъщеря на английския крал. Тя се омъжва за младежа, а той възвръща на чичовците си всички загуби и предишното им добро положение.
Дамите и младежите изслушали с възхищение приключенията на Риналдо д’Асти, похвалили набожността му, благодарили и на бога, и на свети Юлиан, загдето оказали помощ на търговеца, когато изпаднал в крайна беда; освен това — въпреки че по въпроса били по-сдържани и предпазливи — не сметнали жената за глупава, задето съумяла да се възползува от благото, което сам Бог й изпратил в нейния дом. И докато се подсмивали и си приказвали колко ли приятна нощ е прекарала вдовицата, Пампинеа, която седяла до Филострато, се досетила (както после се и оказало), че е неин ред да разказва; затова тя се съсредоточила и почнала да обмисля какво да разкаже, а после по нареждане на кралицата започнала весело и уверено:
— Благородни дами, колкото повече говори човек за превратностите на съдбата, толкова повече намира — особено ако се стреми да вникне в нейния ход — какво да разкаже за тях; от това никой не бива да се учудва, защото стига да поразмислим, ще видим, че всичко онова, което ние от лекомислие наричаме наше, всъщност се намира в нейните ръце и че тя по свое, неведомо нам, решение прехвърля безспир всичко от едни ръце в други и го връща обратно, следвайки непознати за нас пътища. И въпреки че това се проявява най-очевидно всеки ден и във всяко нещо, въпреки че бе доказано и в някои от разказаните преди новели, все пак, тъй като на нашата кралица й е приятно да разговаряме за това, аз ще прибавя към вече разказаното (може би не без полза за слушателите) и тази моя новела, която се надявам да ви хареса.
Живял някога в нашия град знатен човек на име месер Тебалдо, който според някои принадлежал към рода Ламберти; други пък твърдят, че бил от рода Аголанте, като изхождат не толкова от някакви други съображения, колкото от занаята, упражняван по-късно от синовете му, имайки предвид и онова, с което винаги са се занимавали и продължават да се занимават и днес потомците на рода Аголанте. Но да оставим настрана въпроса към кой от двата рода е принадлежал Тебалдо; искам да река, че за времето си той бил много богат човек и имал трима синове: първият се наричал Ламберто, вторият — Тедалдо, а третият — Аголанте. И тримата били красиви и стройни младежи; най-големият от тях не бил навършил и осемнадесет години, когато богаташът месер Тебалдо умрял и им оставил като на свои законни наследници всичкото си движимо и недвижимо имущество. Като се видели изведнъж толкова богати, с толкова пари и имоти, те почнали да харчат без мяра и без сметка наляво и надясно, ръководейки се единствено от собственото си удоволствие: държали голяма прислуга, притежавали множество породисти коне, кучета и птици, уреждали непрекъснато празненства, прахосвали много пари за подаръци и турнири, като вършели не само каквото подобава на благородници, но и всичко, каквото хрумнело на младежкия им ум.
Но те не водили този живот дълго, тъй като оставеното от баща им богатство се изчерпало; и понеже не можели да покриват големите разходи само с доходите си, почнали да продават и залагат имота си; днес продавали едно, утре — друго, докато един ден разбрали, че са останали почти с празни ръце; така нищетата им отворила най-сетне очите, заслепени преди от богатството. Затова Ламберто извикал един ден двамата си братя, напомнил им с каква почит се ползувал баща им и какво е тяхното положение днес, какво богатство били наследили и в каква бедност са изпаднали поради неразумното си разточителство; той употребил цялото си красноречие, за да ги убеди да продадат каквото им било останало още, преди хората да открият цялата им нищета, и да се махнат заедно и тримата.