Така и направили. Без всякакви сбогувания и прощални тържества те напуснали Флоренция и без да се спират никъде, стигнали чак до Англия; тук, в Лондон, си купили малка къщичка, гледали да харчат колкото се може по-малко и се впуснали да печелят пари с лихварство; и така им потръгнало, че само за няколко години успели да натрупат страшно много пари. Поради това те се върнали един подир друг с парите си във Флоренция, изкупили отново голяма част от предишните си имоти, закупили и други и се оженили; продължили да дават пари под лихва в Англия, като изпратили да се занимава там с техните работи един свой племенник на име Алесандро. А те си останали във Флоренция, и като забравили докъде ги било докарало предишното им разточителство, въпреки че били вече задомени, почнали отново да пилеят по-безогледно и от преди и всички търговци им имали пълно доверие и им заемали всякакви суми.
В продължение на няколко години те успявали да покриват разходите си с парите, изпращани им от Алесандро, който се заел да дава пари взаем на разни барони срещу техните замъци и другите им доходи и извличал от това значителни печалби. Докато тримата братя живеели толкова нашироко и когато парите не им достигали, вземали назаем, разчитайки много на доходите от Англия, станало така, че противно на всички очаквания в Англия избухнала война между краля и един от синовете му, поради което островът се разделил на две: едната страна подкрепяла краля, другата — сина му. Вследствие на това на Алесандро били отнети всички замъци на бароните и той останал без всякакви доходи, с които да може да се издържа. Като се надявал, че бащата и синът скоро ще се помирят, а на него ще му върнат всичко — и капитала, и лихвите, Алесандро не напускал острова, а тримата братя във Флоренция продължавали да пилеят пари, без да ограничават огромните си разходи, и вземали все по-големи заеми.
Но след като в продължение на няколко години надеждите на Алесандро не се оправдали от хода на събитията в Англия, тримата братя не само загубили всякакъв кредит, ами и внезапно били задържани, защото заемодавците искали да им бъде изплатено всичко; и тъй като имотите им се оказали недостатъчни да покрият дълговете, тримата братя останали да лежат в затвора, а техните жени и невръстни деца се пръснали из селата, едни на една страна, други на друга, бедни и сиротни, знаейки, че не могат да очакват занапред нищо друго освен вечна нищета. Алесандро, който през всичките тия години стоял в Англия и все очаквал, че най-сетне ще зацари мир, като видял, че мир няма да има и по-нататъшното му оставане е колкото опасно за живота му, толкова и излишно, решил да се върне в Италия и потеглил сам-самичък. На излизане от Брюге той зърнал случайно някакъв абат-бенедиктинец, който също така тръгвал на път, съпроводен от множество монаси и слуги и голям обоз; след абата яздели двамина стари рицари, роднини на краля, към които Алесандро и приближил като към стари познати и те на драго сърце го взели със себе си.
И така, докато пътували, Алесандро ги запитал най-учтиво какви са тия монаси, които яздят пред тих, придружени от толкова много слуги, и къде отиват. Единият от рицарите отвърнал: „Тоя, дето язди пред нас, е наш млад родственик, неотдавна избран за абат на едно от най-големите абатства в Англия; но тъй като е по-млад и законът не допуска да заема този сан, отиваме с него в Рим, за да измолим светия отец да отмени за младежа това ограничение и да го утвърди за абат. Но по този въпрос не бива да се говори с никого.“ По пътя младият абат яздел ту начело, ту в края на многобройната си свита, както ежедневно виждаме да правят синьорите, когато пътуват; и станало така, че докато сновял назад-напред, абатът съзрял Алесандро, който бил твърде млад, строен и с много красиво лице, а освен това имал изящни и приятни обноски и бил добре възпитан — повече от това не можело да се иска. Още от пръв поглед той се поправил на абата, както никой друг дотогава; абатът повикал Алесандро при себе си, заговорил го най-любезно и почнал да го разпитва кой е, откъде идва и къде отива.
Алесандро му обяснил най-откровено положението си и отговорил на всичките му въпроси; после се поставил на услугите му въпреки скромните си сили и възможности. Като чул умните му и смислени слова, като преценил най-вече обноските му и решил, че Алесандро въпреки не особено почтения си занаят всъщност е благороден човек, абатът го харесал още повече; изпълнен със съчувствие заради сполетелите го беди, той почнал да го утешава най-дружески: убеждавал го да не губи надежда, защото, щом е почтен и достоен човек, Господ ще го издигне отново на същото място, откъдето го била низвергнала злата съдба, та дори и по-високо; после помолил Алесандро, който отивал в Тоскана, да бъде така любезен и остане с него, тъй като и той имал намерение да се отбие там. Алесандро му благодарил за утешителните слова и заявил, че е готов да изпълни всяко негово нареждане.