Тогава добрата женица решила, че трябва да му върне сандъка, който била запазила, и да му каже, че по-нататък той сам трябва да се погрижи за себе си. Така и направила, а Ландолфо, който съвсем бил забравил за сандъка, все пак го взел, когато добрата женица го донесла, защото предполагал, че вътре ще намери нещо, което ще му даде възможност да изкара поне няколко дни; ала сандъкът му се сторил доста лек и надеждите му се изпарили. Въпреки това веднъж, когато добрата женица не била в къщи, той отворил сандъка, за да види какво има вътре, и намерил много скъпоценни камъни, едни обработени, други не, а Ландолфо разбирал от тия неща. Щом ги видял и си дал сметка за голямата им стойност, започнал да слави господа, задето не го изоставил, и съвсем се ободрил; но като човек, сполетян на два пъти, и то за кратко време, от зла орис, за да не пострада трети път, той съобразил, че трябва да бъде крайно предпазлив, ако иска да стигне до дома си с тия неща; затова завил камъните в някакви парцали, казал на жената, че сандъкът не му трябва повече и тя може да го вземе, ако иска, а после я помолил да му даде една торба.
Жената се съгласила веднага; той й поблагодарил най-сърдечно за добрината, която му сторила, метнал торбата на рамо и си тръгнал; после се качил на една лодка и отишъл в Бриндизи, а оттам все по брега стигнал до Трани, където срещнал неколцина свои съграждани, търговци на платове. Разказал им за патилата си и за всичко освен за сандъка, а те се смилили над него и му дали дрехи; не стига това, ами му дали й кон, и придружители до Равело, където той казал, че иска да се върне, и го изпратили.
Когато най-сетне се почувствувал на сигурно място, той благодарил на бога, задето му помогнал да се добере дотук, развързал торбата, разгледал всичко най-внимателно (нещо, което преди не можел да стори) и установил, че скъпоценните камъни са толкова много и толкова скъпи, че ако ги продаде на изгодна, та дори и на по-ниска цена, ще стане два пъти по-богат, отколкото бил, преди да замине.
След като намерил начин да продаде камъните, той изпратил голяма сума пари на добрата женица в Корфу като награда за услугата, която му сторила, извличайки го от морето; същото направил и за ония люде, които го облекли в Трани; а остатъка задържал за себе си и не желаейки да се занимава повече с търговия, живял почтено до края на дните си.
НОВЕЛА V
Андреучо от Перуджа пристига в Неапол да купува коне; за една нощ му се случват три премеждия, но се отървава и се връща у дома си с един рубин.
— Камъните, които намерил Ландолфо — започнала Фиамета, чийто ред да разказва дошъл, — ме накараха да си припомня една новела, изпълнена с не по-малко опасности, отколкото разказаната ни от Лаурета; но тя се отличава от предишната по това, че докато там премеждията стават може би в продължение на няколко години, в моята — както ще чуете — се случват само за една нощ.
Чувала съм да разправят, че в Перуджа живял младеж на име Андреучо ди Пиетро, търговец на коне; като научил, че в Неапол може да намери коне на по-ниска цена, Андреучо, който дотогава не бил ходил никъде, сложил в кесията си петстотин златни флорини и се запътил натам заедно с други търговци. Пристигнал в Неапол в неделя привечер и като поразпитал ханджията за това-онова, на другата сутрин отишъл на пазара, огледал много коне, не малко от тях харесал, за доста се попазарил, но за нито един не можал да се споразумее за цената, а за да докаже, че наистина е купувач (бидейки неопитен и твърде непредпазлив), често изваждал и показвал пред всички — и пред когото трябва, и пред когото не трябва — своята кесия с флорини.
Докато се пазарял така и показвал кесията си, случило се, че някаква млада сицилианка, голяма красавица, готова да зарадва всеки мъж срещу неголяма сума, минала край него, без той да я забележи; ала тя успяла да зърне кесията му и тозчас си рекла: „Кой ли ще живее по-добре от мен, ако тези пари станат мои?“ И отминала по-нататък. С момичето вървяла и една старица, също сицилианка, която, щом зърнала Андреучо, оставила момичето да продължи, а тя се завтекла да го прегърне; като видяло това, момичето, без да каже нещо, се спряло малко настрани да почака старицата. Андреучо се обърнал към старата жена, познал я и много й се зарадвал; а тя, без да повежда дълъг разговор, обещала да го навести в странноприемницата, където бил отседнал, и си тръгнала. Андреучо останал да се пазари, но през цялата сутрин не купил нищо.