Като изслушал тия измислици, които тя му разказала така непринудено, без нито веднъж да почне да мънка, без нито веднъж да й се запъне езикът, Андреучо си спомнил, че баща му наистина е живял в Палермо; и знаейки по себе си, че на тая възраст младежите лесно и с най-голяма охота се отдават на любовни приключения, и виждайки нежните сълзи, чистите прегръдки и целувки, той приел всичко, каквото тя му разказала, за повече от истина.
Когато жената млъкнала, той отвърнал: „Мадона, вие не бива да се учудвате много на моето удивление, защото наистина (дали загдето баща ми, по каквато и да било причина, никога не е споменавал нищо нито за майка ви, нито за вас, дали за това, че дори и да е говорил по този въпрос, то не е станало мое достояние) нищо не знаех за вас, все едно, че не съществувахте. Затова пък ми е още по-драго, задето ви срещнах тук като моя сестра, още повече, че съм сам-самин в този град и не съм и очаквал подобно нещо. Право да си кажа, едва ли ще се намери високопоставен човек, на когото да не сте скъпа, а какво остава до мен, някакъв си дребен търговец. Но, моля ви, обяснете ми, как узнахте, че съм тук?“ А тя му рекла: „Каза ми го тази сутрин една бедна женица, която често ме навестява: както сама ми обясни, тя живяла дълги години при баща ни в Палермо и в Перуджа; и ако не смятах за по-благопристойно ти да дойдеш у дома, отколкото аз да те посетя на онова чуждо място, отдавна да съм ти се обадила.“ После започнала да го разпитва най-подробно и поименно за роднините му, а Андреучо й отговарял за всички; това го накарало да повярва още повече на каквото трябвало най-малко да вярва.
И тъй като разговорът продължил доста време, а горещината била голяма, тя наредила да донесат гръцко вино и сладкиши и почерпила Андреучо; после, когато той се наканил да си тръгва, защото станало време за вечеря, тя не се съгласила по никакъв начин и като се престорила на много огорчена, прегърнала го и рекла: „Ех, горката аз! Сега разбрах съвсем ясно колко малко ме обичаш! Та кой би могъл да повярва, че се намираш у твоята сестра, която виждаш едва сега за пръв път, че си в нейния дом, където би трябвало да отседнеш още с пристигането си? А ти настояваш да си тръгнеш и да отидеш да вечеряш в странноприемницата! Нали ще останеш да вечеряме заедно и въпреки че мъжът ми не е в къщи, което ми е твърде неприятно, аз, макар и да съм жена, ще съумея да те почета поне малко.“ Като не знаел какво да отвърне, Андреучо рекъл: „Аз те обичам така, както човек трябва да обича сестра си, но там ще ме чакат за вечеря и ако не отида, ще бъде неучтиво от моя страна.“ Тогава тя възкликнала: „Боже мой, като че ли няма кого да изпратя да им съобщи да не те чакат! И много по-любезно би било, дори смятам, че е твой дълг да пратиш да кажат на приятелите ти да дойдат да вечерят тук; а после, ако все пак речеш да си тръгнеш, ще можете да се приберете заедно.“
Андреучо отвърнал, че тази вечер може да мине и без приятелите си и че щом тя иска така, нека разполага с него, както й е угодно. Тогава тя се престорила, че праща някого да съобщи в странноприемницата да не го чакат за вечеря; после, след като си поговорили за това-онова, седнали да се хранят; поднесли им много и разкошни ястия, а жената успяла доста хитро да проточи вечерята до късно. Когато станали от трапезата и Андреучо понечил да си тръгне, тя казала, че няма да му позволи по никакъв начин, защото Неапол не е такъв град, из който човек, камо ли чужденец, може да ходи нощем; обяснила му, че като пратила да кажат да не го чакат за вечеря, наредила да ги уведомят, че той няма и да нощува там. Андреучо й повярвал и тъй като (заблуден от погрешната представа за нея) му било приятно да бъдат заедно, останал. След вечерята те разговаряли надълго и нашироко за разни работи, станало късно и тя казала на Андреучо да спи в нейната стая и като оставила при него едно момче, за да му бъде в услуга, ако има нужда от нещо, прибрала се заедно със слугините си в другата част на къщата.