Било много горещо; затова, щом останал сам, Андреучо веднага се съблякъл по риза, събул си и панталоните и ги метнал на леглото, и тъй като у него се появила естествена нужда да освободи стомаха си от излишната тежест, попитал момчето къде да свърши тая работа. То му посочило някаква вратичка в ъгъла на стаята и избъбрало: „Ей там.“ Андреучо влязъл уверено, но кракът му стъпил случайно на една дъска, чийто горен край бил откован от напречната греда, поради което дъската се надигнала и той пропаднал заедно с нея; все пак Господ толкова го обичал, че Андреучо не се ударил, макар и да паднал отвисоко; но в замяна на това целият се изплескал с нечистотиите, с които било пълно това място.
А сега, за да можете да разберете по-добре станалото и онова, дето се случило по-нататък, ще ви обясня какво представлявало мястото, където паднал Андреучо. То се намирало — както често се случва да видим — в тесния проход между две съседни къщи; върху две греди, забити в стените на къщите, били заковани няколко дъски, а върху тях имало място за сядане; Андреучо паднал именно с една от тия дъски. Като се посъвзел и разбрал къде се намира, Андреучо, твърде разтревожен от случилото се, почнал да вика момчето; а то, щом разбрало, че Андреучо е паднал долу, изтичало да обади за това на своята господарка; тя се втурнала в стаята на Андреучо и почнала бързо да търси дрехите му. Като ги намерила и напипала в тях парите, които той, нямайки доверие на никого, от глупост носел винаги със себе си, и като получила онова, заради което устроила целия този капан, превръщайки се от палермитанка в сестра на човек, роден в Перуджа, тя престанала да му обръща внимание и побързала да залости вратата, през която той минал, преди да падне.
Понеже момчето не се обаждало, Андреучо взел да вика още по-силно, но нищо не помогнало; това му се сторило подозрително и той, макар и късно, почнал да се досеща за скроената измама. Като се покатерил на ниската стена, която преграждала мястото откъм улицата, той скочил и се запътил към вратата на добре познатия му вече дом; дълго тропал, викал, блъскал — никой не се обадил. После се разридал като човек, който ясно съзнава бедата, в която е изпаднал, и занареждал: „Тежко ми и горко! Колко малко ми трябваше, за да загубя и петстотинте флорини, и сестра си!“ Наговорил какво ли не още и пак почнал да блъска вратата и да вика; такъв шум вдигнал, че мнозина от съседите се събудили и станали, защото не можели да понасят врявата; а една от слугините на оная жена, преструвайки се на сънена, се показала на прозореца и запитала сърдито: „Кой чука там долу?“ — „Как, нима не ме познаваш? — учудил се Андреучо. — Аз съм Андреучо, братът на мадона Фиордализо.“ А тя му. отвърнала троснато: „Слушай, приятелю! Ако си препил, иди да се наспиш, пък утре ела пак; не познавам никакъв Андреучо, не мога да разбера какви ги дрънкаш; я си върви и ни остави на мира, остави ни да спим!“ — „Какво? — креснал Андреучо. — Не можеш да разбереш какво ти казвам ли? Има си хас! Но щом сицилианското родство се забравя толкова скоро, дай ми поне дрехите, които оставих у вас, и аз ще си отида по живо, по здраво!“
А тя му отвърнала, едва сдържайки смеха си: „Човече, ти май сънуваш, а?“ Докато изрекла това, тутакси се отдръпнала и затворила прозореца. Андреучо вече напълно се убедил, че е изпаднал в беда; мъката едва не превърнала гнева му в ярост и той решил да си възвърне със сила това, което не успял да получи с думи. Сграбчил един голям камък и заблъскал по вратата още по-яростно от преди. Поради това мнозина от съседите, които се били събудили и станали от постелите си още в самото начало, предполагайки, че той е някакъв нахалник, дошъл да досажда на порядъчната жена, и си измисля разни врели-некипели, ядосани от непоносимия шум, който той вдигал, като чукал на вратата, се показали на прозорците и се развикали срещу него, също както кучетата от една махала лаят чуждо куче: „Ама че простащина! Да дойдеш в такъв час пред дома на една почтена жена и да дрънкаш глупости! Хей, човече, я си върви, бъди така добър, остави ни да спим! Ако ли пък имаш някаква сметка с нея, ела утре! Какво си седнал да ни безпокоиш посред нощ!“ Навярно насърчен от тия думи, някакъв мъж, който се намирал в къщата — сводникът на жената, когото Андреучо не бил виждал и за когото нищо не бил чувал, — се показал на прозореца и изръмжал страшно и заплашително: „Кой е там?“ Андреучо погледнал нагоре, отдето прокънтял гласът, и зърнал някакъв човек, който (доколкото той успял да различи) му се сторил як мъжага, с гъста черна брада; той се прозявал и си триел очите, сякаш току-що бил вдигнат от леглото след дълбок сън. Андреучо отвърнал не без страх: „Аз съм брат на дамата, дето живее в тая къща.“ Ала оня не дочакал края на отговора му и изръмжал още по-заплашително: „Не мога да разбера какво още ме сдържа, та не слезна да ти ударя толкова тояги, колкото са нужни да се пръждосаш, досадно магаре такова, пияницо недни, дето не ни оставяш да спим!“ После се прибрал и затръшнал прозореца.