Не щеш ли, тъкмо го спуснали в кладенеца, двамата забелязали неколцина стражи, които идвали насам да пият вода; очевидно те били ожаднели я от горещината, я защото гонели някого. Щом ги зърнали, двамината си плюли на петите и беж да ги няма; така че стражите, които идвали да пийнат вода, не успели да ги забележат. В това време Андреучо, който се намирал на дъното на кладенеца и вече се бил измил, разклатил въжето; а стражите, които умирали от жажда, оставили своите щитове, оръжия и наметала и започнали да теглят въжето, предполагайки, че на долния му край е закачено пълното с вода ведро. Щом Андреучо стигнал до ръба на кладенеца, вкопчил се в парапета и пуснал въжето, а стражите, като го видели, се изплашили, изтървали въжето и дим да ги няма.
Андреучо се учудил не малко и ако не се бил заловил за парапета, щял да тупне чак на дъното и да пострада здравата, дори да загине; като излязъл навън и видял оръжието, каквото знаел, че двамата му другари не притежавали, почнал да се чуди още повече. Блъскал си главата, но не можал да проумее какво е станало и накрая, оплаквайки съдбата си, решил да си тръгне; и без да докосва нищо, потеглил наслуки. По пътя срещнал двамината си другари, които се връщали да го изтеглят от кладенеца; щом го видели, те се зачудили не малко и го запитали кой го е издърпал от кладенеца. Андреучо отвърнал, че не знае и им разказал всичко от игла до конец — как е станало, какво намерил после край кладенеца. Те се досетили каква е работата, прихнали да се смеят и му обяснили защо са избягали и какви били ония, дето го извлекли от кладенеца; и без да си губят повече времето, тъй като станало полунощ, запътили се към главната църква, в която се промъкнали без особени трудности; после се приближили до мраморния ковчег, който бил много голям, повдигнали с железата си тежкия капак, колкото да се провре човек, и го подпрели.
Като свършили тая работа, единият от тях се обадил: „Ами сега кой ще влезе вътре?“ Другият отвърнал: „Аз — не!“ — „И аз няма да влезна — казал първият. — Нека тая работа я свърши Андреучо.“ — „Дума да не става“ — възразил Андреучо, но двамината се обърнали към него и му се сопнали: „Как така няма да влезеш? Бог ни е свидетел, че ако не влезеш, така ще те цапардосаме по главата с някой от тия железни пръти, че ще те пратим на оня свят.“
Андреучо се изплашил и влязъл, като си помислил: „Тия ме накараха да влезна вътре, за да ме измамят; след като им предам всичко, докато аз се мъча да се измъкна от ковчега, те ще изчезнат и пак ще си остана с празни ръце.“ Затова решил най-напред да прибере своя дял и като си спомнил за скъпоценния пръстен, за който му говорили, щом се спуснал, първата му работа била да го измъкне от пръста на архиепископа и да го надене на своя; после им подал пасоха, митрията и ръкавиците, съблякъл покойника по риза, предал им едно по едно всичко и казал, че вече няма нищо. А те продължавали да твърдят, че там трябва да е и пръстенът и настоявали да го търси навсякъде; Андреучо все повтарял, че го няма, преструвайки се, че продължава да се рови и ги накарал доста да почакат. Ала те били не по-малко хитри от него, наредили му да потърси по-внимателно и издебвайки сгоден момент, издърпали подпората изпод капака и побягнали, като оставили Андреучо в ковчега.
Човек лесно може да си представи какво е изпитал в тоя миг Андреучо. Той се опитал на няколко пъти да повдигне капака ту с глава, ту с рамене, ала напразно; накрая, съкрушен от мъка, припаднал и се свлякъл връз трупа на архиепископа, така че, ако някой би ги видял в този миг, трудно би могъл да познае кой от двамата е истинският мъртвец — архиепископът или Андреучо. Когато се посъвзел, Андреучо започнал горко да ридае, защото разбрал, че с него ще се случи неизбежно едно от двете: или ще умре от глад и от смрадта на разядения от червеите труп, ако никой ме рече вече да отвори ковчега, или пък, ако го намерят тук, ще го обесят като крадец.
Докато размишлявал така, потънал в печал, той чул стъпки и гласове на много люде, които, както се досетил, били дошли в църквата със същите намерения, с каквито се били промъкнали по-преди той и другарите му. Андреучо се изплашил още повече. Но когато ония отворили ковчега и подпрели капака, почнали да се препират кой да влезе; и тъй като никой не се решавал да го стори, най-сетне след дълги препирни някакъв свещеник рекъл: „От какво толкова се боите? Да не мислите, че ще ви изяде? Мъртъвците не ядат живи хора: аз ще влезна.“ След тия думи той подпрял с гърди ковчега, отметнал глава и спуснал краката си вътре, за да влезе. Щом го видял, Андреучо се надигнал и сграбчил свещеника за единия крак, преструвайки се, че уж иска да го издърпа навътре. Свещеникът изкрещял от страх и изскочил от ковчега, а другите се изплашили и хукнали да бягат презглава, сякаш ги гонели хиляди дяволи, като оставили ковчега отворен. Щом видял тая работа, обзет от неописуема радост, Андреучо веднага се измъкнал от ковчега и излязъл от църквата по същия път, по който бил влязъл. В това време почнало да се разсъмва; Андреучо продължил да върви наслуки, с пръстена на ръката си; излязъл на морския бряг и накрая се добрал до своята странноприемница, където и стопанинът, и другарите му цяла нощ се тревожили какво може да му се е случило. Когато той им разказал патилата си, стопанинът на странноприемницата го посъветвал да напусне веднага Неапол. Андреучо побързал да последва съвета му и се прибрал в Перуджа; той бил отишъл да купува коне, а вложил цялото си състояние в един пръстен.