Щом разбрала, че трудът й е напразен и видяла, че се приближава нощта, продължавайки все още да се надява, без сама да съзнава на какво, решила да помисли и за себе си и като се отдалечила от брега, върнала се в същата оная пещера, където била свикнала да плаче и да се вайка. Тук прекарала нощта, треперейки от страх, сразена от неизразима мъка; настъпил новият ден и като минал третият час, подтиквана от глада, тъй като не била хапнала нищо от предната вечер, тя почнала да яде трева; след като си залъгала глада как да е, продължила да плаче и се замислила за своя бъдещ живот. И както си стояла така, потънала в мисли, Беритола забелязала една сърна, която влязла в близката пещера; след малко сърната отново се показала и изчезнала в гората. Мадона Беритола се надигнала и като надзърнала в пещерата, откъдето излязла сърната, видяла две малки сърнета, родени вероятно същия този ден; те й се сторили най-милите и най-скъпи същества на тоя свят и тъй като млякото й след неотдавнашното раждане още не било пресекнало, тя вдигнала двете животинки и нежно ги притиснала към гърдите си. Те не се отказали от тази услуга и почнали да бозаят от нея, както биха бозали от майка си, и оттогава не правели никаква разлика между нея и майка си. Така благородната жена си представяла, че все пак е успяла да си намери другари сред тоя пущинак; хранела се с трева, утолявала жаждата си с вода и колчем се сетела за своя мъж и за децата си и си припомняла предишния си живот, си поплаквала; но вече се била примирила да прекара живота си и да умре тук, пък и освен това се привързала към сърнетата не по-малко, отколкото към децата си.
Минали няколко месеца, откак благородната дама, превърнала се в звяр, започнала да води тоя живот; ала един ден излязла буря и принудила някакво корабче от Пиза да потърси приют на същото място, където преди спряла и мадона Беритола; корабчето престояло там няколко дни. С кораба пътувал един благородник на име Курадо, от рода на маркизите Маласпина, заедно със своята съпруга — достойна и света жена. Те били ходили на поклонение по всички свети места из Апулия и сега се прибирали у дома си. Един ден, за да поразсее скуката си, Курадо заедно с жена си и неколцина слуги и кучета тръгнал да се поразходи из острова; недалеч от мястото, където се намирала мадона Беритола, кучетата на Курадо се втурнали да преследват двете сърнета, които вече били пораснали и излизали на паша; подгонени от кучетата, сърнетата побягнали не в друга посока, а право към пещерата, където седяла мадона Беритола. Щом видяла какво става, тя скочила и грабнала една тояга, за да прогони кучетата; в това време пристигнали Курадо и жена му, които вървели след своите кучета. Като съзрели тая почерняла, измършавяла и обрасла с дълги коси жена, те се смаяли, а тя се смаяла още повече от тях. По нейна молба Курадо викнал на кучетата да се махнат, а после след дълги увещания най-сетне успели да я убедят да им разкаже коя е и какво търси тук; тя им обяснила всичко с най-големи подробности, разказала патилата си и им разкрила непреклонното си решение да остане на острова.
Като чул това, Курадо, който познавал много добре Аригето Капече, се разплакал от жалост и изрекъл не малко слова, за да я накара да се откаже от жестокото си намерение; предлагал й да я заведе у дома си и да я почита като своя сестра, а тя да остане там, докато Бог не й прати по-щастлива съдба. Виждайки, че мадона Беритола не приема неговите предложения, Курадо оставил при нея жена си и й казал да се разпореди да донесат нещо за ядене, после да я облече в някоя от своите рокли, защото тя била цялата в дрипи, и да направи всичко възможно, за да я вземат със себе си. Като останала с нея, благородната дама, която проляла не малко сълзи, оплаквайки заедно с мадона Беритола сполетелите я беди, наредила да донесат храна и дрехи, но трябвало да положи нечовешки усилия, за да я накара да се облече и да хапне нещо; най-сетне след големи молби, след като мадона Беритола заявила, че не желае да отиде никъде, където биха могли да я познаят, жената на Курадо я склонила да тръгне заедно с тях за Луниджана с двете сърнета и със сърната, която в това време се върнала и за голямо учудване на благородната дама почнала радостно да се гали о мадона Беритола. Щом времето се оправило, мадона Беритола се качила на кораба заедно с Курадо и съпругата му, със сърната и двете сърнета, заради които (тъй като не всички знаели името й) нарекли мадона Беритола — Кавриола41. Вятърът бил попътен и те скоро стигнали до устието на Магра, където слезли на сушата и се отправили към своите замъци. Тук мадона Беритола останала да живее при съпругата на Курадо като нейна придворна; тя облякла дрехи на вдовица, била скромна, честна и послушна, обичала все така своите сърнета и продължавала да се грижи за храната им.