За разлика от други класически книги, увенчани със слава, но покрити с филологически прах, книгата на Бокачо се отличава със своята жизненост и покоряваща прелест. За прочитането на други класически творби са нужни по-големи интелектуални усилия и подготовка; тук положението е съвсем друго. Не е необходима особена ерудиция, за да почувствуваш прелестта на тия новели. Те се четат леко, още повече, че са къси и имат характер на анекдоти.
Едно изключително събитие в средновековния живот като чумата дава тласък на Бокачо да напише най-популярната си и гениална книга. Той не е присъствувал непосредствено при избухването на чумата, но въз основа на източници и фантазии изблици успява да създаде картината на тоя средновековен бич, който покосява моментално стотици хора, руши правите, изменя обществените отношения, съдействува за деградирането на човешката природа, кара навсякъде да властвува един животински егоизъм. Всичко живо немее и трепери пред тоя „черен ангел“ на Средновековието, който неочаквано връхлита върху бедните граждани, опустошава богати градове и морски столици, внася дух на разтление и мимолетност. XX век си има своите болести-бич като рака, XIX век — туберкулозата, Средновековието познава холерата и чумата, чието гнездо е Мала Азия, и които най-вече се пренасят чрез търговските кораби. Обикновено на прага на смъртта се повишава жизненият тонус, страстта към живота става много по-голяма от всеки друг път. Заплашената личност с небитие се мъчи колкото се може да вземе от живота блага, преди да бъде отнесена към неизвестността. В книгата на Джовани Бокачо „Memento vitae“ и „Memento mori“ имат съдбоносна среща, дават; си дуел. При последна степен господствува принципът „Memento vitae“, Бокачо хвърля своето предизвикателство към Средновековието и неговите ужаси. Книгата му е прослава на живите тела-, които се гърчат си страсти и удоволствия. Сред тия сто новели или по-точно сто стрели срещу Средновековието могат да се намерят най-различни по съдържание литературни творби. Тук се срещат весели истории и изпълнени с мрачен колорит повествования. До веселите истории за разпътни монаси стоят отличаващи се със своята невесела фантазия новели, като тая за младия благородник Настаджо дели Онести. В тая новела всичко прераства в тъжен символ.
Всички изследвачи на творчеството на Бокачо са изумени от контраста, с който започва тая книга. Тук действуват заканите на психологическия контраст. Читателят минава през тъмни коридори, докато се озове в градини, щедро обсипани от лъчите на ренесансовото слънце. Скоро бива забравен черният бич на страшната болест, която бушува във Флоренция. Един малък, но очарователен кръг на просветени хора заживява с проблемите на живота, които са по-силни от тия на смъртта. Бокачо се смее на смъртта. „Декамерон“ — това е „насмешлива хроника“ за отиващото си Средновековие. Някак радостни и лекомислени изглеждат „лабиринтите на «Декамерон»“.
В тия сто новели е показано, че любовта е по-силна от смъртта, животът — от небитието. Те са толкова пъстри и богати, че допадат на Шекспир. Тук са показани всички възможни и невъзможни изобретения на любовта: малките любовни хитрости, вероломството на куртизанките, съпружеските изневери, тук са разиграни много буржоазни фарсове. Всичко това представлява някаква великолепна „питореска“, някакъв карнавал на човешката изобретателност и глупост. Сами по себе си тия сюжети са вече готови драми, комедии и трагедии. Само чакат ръката на вещия драматург, който ще ги изведе от състоянието на битова „питореска“ и „плутовско“ лекомислие. Сега те са само маски и фигуранти, панаирджийски дървени човечета, които само с един гениален дъх могат да бъдат превърнати в неумиращи типове. В лицето на Бокачо италианската новела е намерила своя първомайстор. Италианската новела вече по същество се превръща в драма. В нейната основа постоянно лежи драматическа колизия на характерите. При нея са характерни далечните пътешествия, опасните морета, съдбоносните случайности. Тя най-вече е обърната към страните на Изтока на „Хиляда и една нощ“, към пределите на далечния Запад със своите рицарски легенди и любовни романи. Всички тия неща присъствуват в по-голяма или по-малка степен в новелистиката на Бокачо.
Творецът на „Декамерон“ е създател на литературния жанр новела. Той има многобройни последователи и приемници. Разбира се, има и предшественици в този труден и лаконичен вид Корените на неговото изкуство се намират в средните векове. В Бокачевата новела възкръсва насмешливостта на френските трубадури и иронията на френските новелисти към църквата, селските проповедници и бедни монаси. Безспорно Бокачо се е възползувал от съкровищницата на световната литература. Тук се забелязва и влияние на източната поезия, и мотиви от Апулей, заемки от гръцките романи и различните средновековни латински сборници, теми от италианското „Новелино“ и „Разкази за древните рицари“. Някои са наклонни да смятат, че самото описание на чумата в „Декамерон“ е свързано с образци като тия на Тукидит, Лукреций, Макробий. Някои места от новелите показват латински периоди на фразата.