Най-често големите книги имат своя съдба. Дълго време до изобретението на книгопечатането „Декамерон“ е бил познат само като преписи, разпространявал се е от ръка на ръка като някакъв апокриф. По едно време съдържанието му засегнало благочестието на Римския двор. През XVI в. Тридентийският събор поставя книгата на Бокачо в списъка на забранените книги. Започват дълги преговори между Медичите и Римския двор. Папа Пий V назначава специални лица, които да се занимават с пурификацията на книгата на Бокачо. В продължение на две години се разглежда тоя нещастен „Декамерон“ и се подлага на ампутиране. От оригинала отпадат цели разкази, отрязани са наполовина редица новели, заменени са едни думи с други. Така се явява едно „подобрено“ издание на Бокачо Но когато излиза официалната версия на шедьовъра на Бокачо, народът насочва погледа си към забранения оригинал.
Неведнъж и по-нататък са поставяни прегради пред знаменитата книга на Бокачо. Неведнъж тя е попадала във ватиканския индекс на забранени книги. Йезуитските пуристи създали за него репутацията на „поет на сладострастието“. Всичко това се е правело с умисъл да бъде парализирано въздействието на неговата книга. Твърде е куриозен фактът, че цензурата на Распутин в царска Русия е подлагала на „съкращения“ книгата на Бокачо.
Разбира се, „Декамерон“ е далеч неблагоприлична книга. Тя е един бунт на ренесансовия „секс“, на освободената човешка плът от регламентацията на Средновековието. Обаче зад пикантната изостреност на интригата се крият социално-исторически процеси. По думите на един познавач Бокачо никъде не акцентува на открито еротични детайли. По начало Бокачо е веселяк, една жизнена и здрава натура, и е чужд на „екзотичната еротика“.
Бокачо е чужд на еротизма на епохата. Но същевременно е чужд и на дидактизма на Средновековието. Като автор той е чужд на лоши намерения, но не иска и да бъде дидактично полезен. Никъде той не влага суха поука и тенденция, навсякъде е верен на „дидактизма“ на живота. Отдавна неговите творения щяха да увехнат, щяха да се превърнат в сухи клонки, ако той се придържаше в своето велико произведение към някоя отвлечена идея или моралистична теза. Днес някои разкази, като тоя за хитрия монах Рустико и простодушната девойка, могат да „шокират“, но те вървят в контекста на епохата.
Реалистичната стойност на книгата на Бокачо се състои в това, че той разкрива живота в неговото богатство. Италианският класик показва, че той представлява една капризна смес, която съдържа величавото и смешното, фриволното и трагичното, нравственото и безнравственото. Както е известно, епохата на Бокачо е характерна с едно рушене на морала на миналото, с това, че се заличава границата между доброто и злото. Това е епоха на небивал разцвет на човешкия индивидуализъм. Разбира се, тия сто новели от гледище на средновековното минало са рожба на едно „безпътно“ вдъхновение. Но от днешно гледище те са една незаменима картина на нравите в италианското общество от епохата на Възраждането. Те като реалистично огледало на живота могат да бъдат преценявани от различни страни и ъгли. Бокачо смътно е усещал какво страшно оръжие е изработил срещу духовенството, създавайки образа на тоя негодник сер Чапелето, който след смъртта си е бил обявен за светец. А това не е инцидентен случай в неговата новелистика.