Следователят наблюдаваше манипулациите на чиновника с недоумение, експертът Захаров — с интерес.
Фандорин извади от джоба си лупа, почти се залепи за лицето на жертвата, вгледа се и ахна:
— Отпечатък от устни! Господи, това е целувка! Не ще и дума!
— И защо толкова се вайкате? — подметна язвително Леонтий Андреевич. — Тук има и по-големи страхотии — люшна върха на трандафора си към отворения гръден кош и зейналата коремна кухина. — Какво ли не им хрумва на тия безумци.
— Ах, че гадно — смотолеви колежкият съветник. С бързо движение свали изцапаната ръкавица и я хвърли. Изправи се, закри очи и додаде съвсем тихо: — Боже, нима и в Москва се започва…
What a piece of work is man! How noble in reason! How infinite in faculty! In form and moving how express and admirable! In action how like an angel! In apprehension how like a god! The beauty of the world! The paragon of animals! And yet, to me, what is this quintessence of dust?1 Нека! Нека за принца датски, същество бездейно и преситено, човекът е нищо — за мен не е! Бардът е само наполовина прав — в човешките действия няма много нещо ангелско и е кощунство човекът да се уподобява по разум на Бога, но на света няма нищо по-прекрасно от него. Че какво са деянията и разумът — лъжа, химера, суета, наистина квинтесенция на праха. Човекът не е дело, а тяло. Дори растенията, радост за окото, дори най-причудливите цветя са нищо в сравнение с великолепното устройство на човешкото тяло. Цветята са примитивни и прости, еднакви отвън и отвътре, както и да обърнеш листенцата. Скучни са за гледане цветята. Как ще се мерят алчните им стъбълца, мизерно-геометричните им съцветия и жалките тичинки с пурпура на жилавите мускули, еластичността на копринената кожа, сребристия седеф на стомаха, изящните извивки на червата и тайнствената асиметричност на черния дроб!
Къде ще се сравнява монотонната багра на цъфналия мак с многообразните отсенки на човешката кръв — от аления артериален кипеж до царствения венозен пурпур? Кой би уподобил вулгарната синева на камбанките с нежносинкавата мрежица на капилярите или есенната премяна на клена с багренеца на месечните кръвотечения? Женското тяло е по-изискано и стократно по-интересно от мъжкото. Функцията на женското тяло не е грубият труд и разрушението, а съзиданието и лелеенето. Гъвкавата матка е като скъпоценна бисерна мида. Идея! Трябва някога да отворя оплодена утроба, за да разкрия съзряващия в нея бисер — да-да, непременно! Още утре!
Твърде дълго постих, още от Задушница. Устните ми пресъхнаха да повтарям: „Съживи прокълнатото ми сърце с пости страстоубийствени!“. Господ е добър и милостив, Той не би ми се разсърдил, че нямам сили да изтърпя шест дни до Възкресение Господне. В края на краищата 3 април не е просто ден, той е годишнина от Просветлението. Тогава пак беше 3 април. Е, по другия стил, но какво от това. Важното е звученето, музиката на думите: тре-ти ап-рил.
Аз имам свои пости и свой Великден. Като се блажи — да се блажи. Не, няма да чакам и до утре даже. Днес! Да-да, ще пирувам. Не до насита, а до пресита. Не зарад себе си — а в името Божие.
Та нали Той ми отвори очите — научи ме да виждам и да разбирам истинската красота. Не само туй — но и да я разкривам, да я представям на света. Да я разкривам е все едно да я творя. Аз съм калфа на Твореца.
Как сладостно е да се облажиш след дълго въздържание. Спомням си всеки сладостен миг, знам, че паметта ми ще запази всичко до най-малката подробност, няма да попилее нито едно от зрителните, вкусовите, сетивните, слуховите и обонятелните усещания.
Затварям очи и виждам.
Късна вечер. Не ми се спи. Вълнение и възторг ме водят по мръсните улици, из пущинаците, между разкривените къщи и килнатите огради. Вече много нощи не спя. Присвиват ме гърдите, стягат ме слепоочията. Денем се унасям за половин-един час и се събуждам от страховити видения, които не си спомням наяве.
Вървя и си мечтая за смъртта, за среща с Него, но знам: не бива да умра, още е рано, мисията ми не е изпълнена.
Глас от тъмнината: „Даайте за половинка бутилка.“ Треперлив, продран. Обръщам се и виждам най-гнусното и безобразното измежду човешките създания: изпаднала пачавра — пияна, дрипава, и при това гротескно напудрена и начервена.
Отвръщам се погнусен, ала внезапно познатата остра жал ми пронизва сърцето. Нещастнице, докъде си изпаднала! И то жена, шедьовърът на Божието изкуство! Така да се погавриш със себе си, да оскверниш и опошлиш Божия дар, така да унижиш скъпоценната си репродуктивна система!
Ти, естествено, не си виновна. Бездушното, жестоко общество те е оваляло в калта. Но аз ще те очистя и ще те спася. Душата ми просветлява и се възрадва.
1
Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен; в действията си колко приличен на ангел; в своята прозорливост колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? — Шекспир, „Хамлет“, ІІ, 2, превод Валери Петров. — Б.пр.