Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа
(книга 2 от "Декстър")
На Томи и Гас, които наистина чакаха доста дълго.
Признателност
Нищо не е възможно без Хилари, абсолютно нищо.
Бих искал също да благодаря на Хулио, семейство Броколи, Дякона и Айнщайн, и — както винаги — на Беър, Пук и Тинки.
Освен това съм задължен на Джейсън Кауфман за твърдата му и мъдро насочваща ръка и на Ник Елисън, чието присъствие променяше всичко.
1.
И отново тази лупа, провиснала толкова пълна и ниска в тропическата нощ, отекваща под смразеното небе с този скъп, познат глас от сенките право в трепетните уши на Мрачния странник, уютно сгушен на задната седалка на доджа на предполагаемата душа на Декстър.
Тази пакостлива луна, този гръмогласен, хитро надничащ Луцифер, който крещеше през пустото небе към тъмните сърца на нощните чудовища долу и ги свикваше на веселите им игрища. Зовящ всъщност онова чудовище там, зад олеандъра, набраздено като тигър от лунната светлина през листата, с пределно изострени сетива, докато чака точния момент да изскочи от сенките. В тъмното е Декстър, вслушан в ужасните прошепнати внушения, които безмълвно се изливат върху сенчестото ми скривалище.
Моето скъпо тъмно второ аз ме тласка да скоча — сега, — да забия осветените си от луната огромни кучешки зъби в толкова уязвимата плът по-нататък до оградата. Но моментът не е настъпил и чакам, следя внимателно как нищо неподозиращата ми жертва се тътри покрай мен с широко отворени очи. Тя знае, че нещо я дебне, но не знае, че съм тук, само на три неумолими стъпки от нея, в живия плет. Толкова лесно мога да се промъкна, също като острието на ножа, каквото съм, и да направя чудесната си магия — но чакам, подозиран, но невидян.
Миговете на дебнене се прокрадват на пръсти един към друг, а аз все още чакам най-точния от тях. Скокът, протегнатата ръка, студеното ликуване, когато виждам как ужасът облива лицето на жертвата ми…
Но не. Нещо не е наред.
И сега е ред на Декстър да усети гадното забиване на очи в гърба, повей на страх. Вече съм сигурен, че нещо следи мен. Друг дебнещ в нощта усеща остър вътрешен глад, докато ме следи по петите, а това тази нощ не ми харесва.
И като внезапен гръм ликуващата ръка изниква от нищото и ме поразява ослепяващо бързо, и аз зървам проблясващите зъби на деветгодишното съседско момче.
— Хванахме те, Декстър! Ти жумиш! — И с бясната скорост на хлапета останалите се скупчват край мен с диво кикотене и крясъци, както съм застанал унизен в храстите. Край. Шестгодишният Коуди се е вторачил в мен, разочарован, сякаш Декстър, Нощният бог, е измамил своя върховен жрец. Астор, деветгодишната му сестра, се присъединява към виковете на хлапетата, след което те отново потъват в мрака, към нови и по-сложни скривалища, и ме оставят толкова самотен в позора ми.
Декстър не откри скрития. А сега той е това. Отново.
Може да се чудите как е възможно? Как може нощният лов на Декстър да се сведе до това? По-рано винаги имаше някакъв страховит откачен хищник, очакващ специалното внимание на страховития откачен Декстър — и ето ме сега, дебнещ празна консервена кутия от равиоли, чиято единствена вина е безвкусният сос. Ето ме тук, прахосващ безценно време, като губя игра, която не съм играл, откакто бях на десет години. Дори по-лошо, аз съм ТОВА.
— Едно. Две. Три… — Броя на висок глас, винаги съм честен и надежден играч.
Как е възможно? Как може Декстър Демона да усеща тежестта на тази луна и да не рови във вътрешностите, да не изрязва живота от човек, който трябва много силно да усети справедливата присъда на Декстър? Как е възможно в такава нощ Студеният отмъстител да не изведе Мрачния странник на разходка?
— Четири. Пет. Шест.
Хари, моят мъдър осиновител, ме беше научил да уравновесявам много точно Нуждата с Ножа. Беше взел момче, в което бе усетил несекваща нужда да убива — това не можеше да се промени, — и беше моделирал от него мъж, който убиваше само убийци. Декстър не-детектива, който се криеше зад човекоподобно лице и преследваше истински гадните серийни убийци, които убиваха без правила. И аз щях да съм един от тях, ако не беше планът на Хари. „Пълно е с хора, които заслужават това, Декстър“, казваше моят чудесен осиновител, който беше ме отгледал.
— Седем. Осем. Девет.
Беше ме научил как да намирам точно такива съотборници, как да се уверявам, че заслужават да им се обадя заедно с моя Мрачен странник. И нещо повече — беше ме научил как да живея с това, както само едно ченге може да те научи. Беше ми помогнал да си построя живот-скривалище и ми наби в главата да му съответствам винаги, да бъда неуморно нормален във всичко. Бях научил как да се обличам и да се усмихвам, да си мия зъбите. Бях станал съвършен фалшив човек, говорех глупостите и любезностите, които хората си разменят по цял ден. Никой не подозираше какво се гърчи зад безупречната ми фалшива усмивка. Никой, освен доведената ми сестра Дебора, разбира се, но тя беше започнала да ме приема какъвто съм. В края на краищата можеше да съм много по-лош. Можеше да съм злобно бясно чудовище, което убива и убива, оставя след себе си планини гниеща плът. Вместо това ето че съм на страната на истината, справедливостта и американския начин на живот. Все още чудовище, разбира се, но почиствам старателно след себе си, и съм НАШЕТО чудовище, облечено в червено, бяло и синьо, със стопроцентова синтетична добродетелност. И в онези нощи, когато луната крещи най-силно, намирам другите, които изяждат невинните и не спазват правилата, и ги премахвам на малки, грижливо опаковани парченца.