Отпих. Леко горчива и газирана, точно каквато трябваше да е, щом исках да държа Мрачния странник закопчан с колан на задната седалка за много дълго. И все пак предполагам, че склонността да се пие бира се придобива. Отпих отново. Усетих как забълбука надолу и се плисна в стомаха ми и се сетих, че при цялата ми възбуда и разочарование този ден не съм и обядвал. Но по дяволите — това беше само светла бира, или, както гордо твърдеше кутията, сфетла бира. Май щяхме да сме много признателни, ако бяха намерили по-хитър начин да го изпишат.
Пийнах голяма глътка. Не е чак толкова лошо, като посвикнеш. Леле боже, ама то наистина отпуска. Аз във всеки случай се отпусках все повече при всяка нова глътка. Освежаващо пийване — не помнех да е била толкова вкусна, когато бях я опитвал в колежа. Разбира се, тогава бях момче, а не мъжествено зрял, упорито работещ добросъвестен гражданин, какъвто бях сега. Обърнах кутията, но нищо не потече.
Е, кутията някак си се беше изпразнила. А бях все още жаден. Можеше ли да се търпи това неприятно състояние? Реших, че не. Абсолютно нетърпимо е. Всъщност и не мислех да го търпя. Станах и се отправих към кухнята твърдо и непоклатимо. Имаше още няколко кутии сфетла бира в хладилника и донесох една на дивана.
Седнах. Отворих бирата. Отпих. Много по-добре съм. По дяволите този Доукс! Може би пък да му занеса една бира? Това може да го отпусне, да размисли и да се откаже. В края на краищата сме от една и съща страна, нали?
Отпих. Рита се върна по дънкови шорти и бяла блузка без ръкави с тъничка лъскава фльонга на деколтето. Изглеждаше много сладка. Забелязах в това преднамереност.
— Е — каза тя и се плъзна на дивана до мен, — приятно е да те видя така неочаквано.
— Ами да — отвърнах.
Тя наклони глава на една страна и ме погледна някак особено.
— Тежък ден ли си имал?
— Ужасен — казах и отпих. — Трябваше да пусна един негодник. Много гаден.
— О! — Тя се намръщи. — Защо… Така де, не можа ли просто…
— Исках да е просто, но не можах. — Вдигнах бирата към нея. — Политика. — И отпих.
Рита поклати глава.
— Все още не мога да свикна с мисълта, че… че… Така де, отстрани изглежда толкова ясно и обикновено. Намираш лошия, отстраняваш го. Но политика? Имам предвид… какво е направил?
— Помогнал е да убият няколко деца — отговорих.
— О! — ахна тя. — Боже мой, не можеш ли да направиш нещо?
Усмихнах й се. Дявол да го вземе, тя веднага беше видяла всичко. Каква мацка! Нали ви казах, че добре ги подбирам.
— Сложи пръст в раната — казах и хванах ръката й, за да погледна въпросния пръст. — Мога. При това много добре. — Погалих ръката й, като пролях съвсем малко бира. — Знаех, че ще разбереш.
Тя изглеждаше малко смутена.
— Но… Какво ще направиш?
Отпих. Защо да не й кажа? Видях, че вече е схванала идеята. Защо не? Отворих уста, но преди да прошепна и звук за Мрачния странник и безобидното си хоби, Коуди и Астор влетяха в стаята и заковаха на място, щом ме видяха. Гледаха ту майка си, ту мен.
— Здрасти, Декстър — каза Астор. И смушка брат си.
— Здрасти — каза тихо той. Не беше от приказливите. Всъщност никога не казваше почти нищо. Горкото дете. Оная работа с баща му го беше объркала.
— Пиян ли си? — попита той. За него това беше дълга реч.
— Коуди! — каза Рита. Аз я отстраних и храбро го погледнах в лицето.
— Пиян? — казах. — Аз?
Той кимна.
— Да.
— Категорично не — казах твърдо, като с най-голямо достойнство смръщих вежди. — Може би малко пийнал, но това е съвсем различно.
— О — каза той, а сестра му се намеси:
— Ще вечеряш ли с нас?
— О, не, ще си вървя — отговорих, но Рита сложи изненадващо твърда ръка на рамото ми.