— Няма да шофираш такъв.
— Какъв?
— Пийнал — уточни Коуди.
— Не съм пийнал — възразих.
— Каза, че си — отвърна Коуди. Не помнех кога за последен път е изричал три думи наведнъж и бях много горд с него.
— Каза — добави Астор. — Каза, че не си пиян, а само малко пийнал.
— Така ли казах? — Кимнаха и двамата. — О! Добре тогава…
— Добре тогава — намеси се Рита, — мисля, че ще останеш за вечеря.
Добре тогава. Мисля, че останах. Съвсем сигурен съм, че останах, така или иначе. Знам със сигурност, че по някое време отидох до хладилника за сфетла бира и открих, че кутиите са сфършили. В някакъв по-късен момент отново седях на дивана. Телевизорът работеше и се опитвах да схвана какво приказват артистите и защо някаква невидима тълпа смята, че това е най-веселият диалог на всички времена.
Рита се плъзна на дивана до мен.
— Децата са в леглото — каза. — Как си?
— Чудесно — отвърнах. — Ако само можех да разбера какво е толкова смешно.
Рита сложи ръка на рамото ми.
— Това наистина те тревожи, нали? Да пуснеш лош човек да си отиде. Деца… — Тя ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. — Ти си толкова добър човек, Декстър.
— Не, не съм — възразих. Чудех се защо ли казва нещо толкова странно.
Рита ме пусна и загледа ту лявото, ту дясното ми око, после обратно.
— Но ти си, ти знаеш че си. — Усмихна се и отново сложи глава на рамото ми. — Знаеш ли… хубаво, че дойде. Да ме видиш. Когато се чувстваш зле.
Започнах да й казвам, че това не е съвсем вярно, но изведнъж ми щракна: бях дошъл тук, когато се почувствах зле. Наистина, бях го направил само за да досадя на Доукс и да го накарам да си отиде след ужасното разочарование от пропуснатата среща с Рийкър. Но това се беше оказало доста хубаво в края на краищата, нали? Милата Рита! Беше много топла и миришеше на хубаво.
— Милата Рита — казах. Дръпнах я към себе си колкото можех и опрях буза на главата й.
Поседяхме така известно време, после Рита се изправи и ме дръпна за ръката.
— Хайде. Да те сложим да спиш.
Което и направихме, и когато се проснах под завивката и тя се сгуши до мен, беше просто толкова хубаво, и миришеше толкова хубаво, и се чувствах толкова топло и удобно, че…
Бирата е наистина удивително нещо, не мислите ли?
6.
Събудих се с главоболие, чувство на огромно самопрезрение и неразбиране къде съм. До бузата ми имаше розов чаршаф. Моите чаршафи — тези, в които се събуждах всяка сутрин в малкото си легло — не бяха розови и не миришеха така. Матракът изглеждаше прекалено просторен, за да е моето скромно легло на колелца, и наистина, бях съвсем сигурен, че и главоболието не е моето.
— Добро утро, красавецо — каза глас някъде откъм краката ми. Обърнах глава и видях Рита да стои до леглото и да ми се усмихва щастливо.
— Ъъъъ… — изръмжах с глас, който прозвуча като квакане на жаба и от който главата ме заболя още повече. Но явно това беше доста забавна болка, защото усмивката на Рита стана още по-широка.
— Точно това си мислех — каза тя. — Ще ти донеса аспирин. — Наведе се и ме потупа по левия крак. — Ммм — измърмори, после се обърна и влезе в банята.
Седнах. Това май беше стратегическа грешка, защото главата ме заблъска страхотно по-силно. Затворих очи, поех дълбоко въздух и зачаках аспирина.
С този нормален живот човек като че ли свиква по малко.
Но колкото и да е странно, не беше така, не истински. Открих, че ако се огранича до една-две бири, мога да се отпусна точно колкото трябва, за да се съчетая добре с калъфката на дивана. И така няколко вечери седмично, с вечно верния ми сержант Доукс в обратното огледало, спирах пред къщата на Рита след работа, играех с Коуди и Астор и седях с Рита, след като децата си лягаха. Към десет се отправях към вратата. Рита очакваше да я целуна на излизане, така че обикновено го правех, застанал пред отворената врата, където Доукс можеше да ме види. Използвах всички техники, които бях гледал във филмите, и Рита реагираше с радост.
Обичам рутината — и дотолкова свикнах с нея, че почти сам започнах да й вярвам. Беше толкова досадно, че слагах истинското си аз да спи. Много далече от задната седалка на най-дълбокия и най-тъмния ъгъл на Декстърленд дори чувах Мрачния странник да похърква леко, което беше малко плашещо и ме караше за пръв път да се чувствам мъничко самотен. Но следвах курса, като разигравах посещенията си при Рита, за да видя докъде мога да стигна, като знаех, че Доукс ме следи и, дай боже, започва леко да недоумява. Целувах Рита все по-силно в правоъгълника на отворената врата, за да предоставя на Доукс възможно най-добрата гледка. Знаех, че е смехотворно представление, но беше единственото ми оръжие.