Пълна идилия. Нашето прекрасно малко семейство — Рита, децата и Чудовището. Но колкото и нарисувани фигурки да екзекутирахме, това не можеше да убие тревогата ми, че времето бързо бълбука надолу по канала и скоро ще се превърна в белокос старец, прекалено немощен, за да държи скалпел, и ще се клатушкам през ужасяващо обикновените си дни, помрачени от също вече престарелия сержант Доукс и чувството за пропусната възможност.
Докато не измислех начин за измъкване, бях в примката толкова сигурно, колкото нарисуваните човечета на Коуди и Астор. Много потискащо. И ме е срам да призная, че почти бях изгубил надежда, което никога нямаше да се случи, ако не бях забравил едно важно нещо.
Бяхме в Маями.
7.
Разбира се, така не можеше да продължава. Би трябвало да знам, че това неестествено състояние трябва да отстъпи пред естествения ред на нещата. В края на краищата живеех в град, където хаосът е като слънчевата светлина — винаги точно зад следващия облак. Три седмици след моята объркала всичко среща със сержант Доукс облаците най-после се разпръснаха.
Беше просто малко късмет наистина — не съвсем падналото пиано, на което се надявах, но все пак щастливо съвпадение. Обядвах със сестра си Дебора. Извинете, трябваше да кажа със СЕРЖАНТ Дебора. Както и баща й, Хари, Деб беше ченге. В резултат на щастливия изход от неотдавнашните събития беше повишена, измъкната от костюма на проститутка, който беше принудена да носи поради назначението си в областта на порока, и прибрана най-после от ъгъла на улицата с полагащите й се сержантски нашивки.
Това би трябвало да я ощастливи. В края на краищата, желанието й се сбъдна — край на службата й като фалшива шантонерка. Всяка млада и сравнително привлекателна служителка в Нравствения отдел рано или късно се озовава в операция срещу проститутки, а Дебора беше много привлекателна. Но сочната фигура на горката ми сестра винаги й причиняваше само неприятности. Тя мразеше да носи дрехи, които дори само намекват за физическия й чар, и висенето по улиците в съблазнителни шорти и прилепнала блузка си беше за нея чисто мъчение. Заплашваше я опасност от непрекъснато задълбочаване на бръчките по челото й.
Понеже съм нечовечно чудовище, клоня към логичност, и ми хрумна, че новото й назначение ще приключи мъченичеството й в ролята на Вечно нацупената дама. Уви, дори прехвърлянето й в отдел „Убийства“ не докара усмивка на лицето й. Някъде по пътя тя беше решила, че сериозният персонал по прилагането на закона трябва да префасонира лицата си, докато не заприличат на едра злонамерена риба, и тя все още работеше много упорито за постигането на тази цел.
Отидохме да обядваме с нейната нова, наета за дълго ползване кола, поредно перчене след повишението й, което наистина би трябвало да хвърли слънчев лъч в живота й. Не личеше да е така. Чудех се дали си струва да се тревожа за нея. Гледах я, докато се вмъквах в павилиона на „Релампаго“, нашия любим кубински ресторант. Тя съобщи по телефона местонахождението и чина си, седна срещу мен и се намръщи.
— Добре, сержант — казах, след като ни дадоха менюто.
— Смешно ли е, Декстър?
— Да — отговорих. — Много. И малко тъжно също. Като самия живот. Особено твоят живот, Дебора.
— Майната ти, кретен с кретен. Животът ми си е наред. — И за да го докаже, си поръча сандвич медианоче, най-хубавия в Маями, и батадо де мамей, млечен шейк от уникален тропически плод с вкус на нещо средно между праскова и диня.
Моят живот е не по-малко наред от нейния, така че си поръчах същото. Понеже бяхме постоянни клиенти и бяхме посещавали това заведение през по-голямата част от живота си, остаряващият небръснат келнер грабна менюто ни с изражение, което би могло да бъде образец за ролята на Дебора, и хукна към кухнята като Годзила по пътя за Токио.
— Всички са толкова весели и щастливи — казах.
— Това не ти е сериал, Декс. Това е Маями. Само гаднярите са щастливи. — Тя ме погледна безизразно, със съвършен ченгешки взор. — Как така ти не се смееш и не пееш?
— Нелюбезно, Деб. Много нелюбезно. От месеци съм съвсем добър.
Тя отпи глътка вода.
— Да де. И от това се побъркваш.
— Много по-лошо — казах и свих рамене. — Мисля, че ставам нормален.