— Не ме баламосвай.
— Тъжно, но вярно. Превърнах се в домашен плъх. — Поколебах се, после го изсипах. В края на краищата, ако едно момче не може да сподели проблемите си със своето семейство, на кого да се довери? — Заради сержант Доукс — казах накрая.
Тя кимна.
— Той наистина много ти се е наточил. По-добре се пази от него.
— Много ми се ще — отговорих. — Но той не се маха от мен.
Погледът й на ченге стана още по-твърд.
— И какво ще предприемеш по въпроса?
Отворих уста да отрека всичко, което бях премислил, но слава Богу, за щастие на неморалната ми душа, преди да я излъжа, бяхме прекъснати от радиостанцията на Деб. Тя наведе глава настрана, грабна я и каза, че тръгва.
— Хайде — нареди и се отправи към вратата. Покорно я последвах: спрях само да хвърля малко пари на масата.
Когато излязох от „Релампаго“, Дебора вече изкарваше колата си на заден ход. Забързах и се хвърлих към вратата. Тя подкара напред и излезе от паркинга, преди дори да прибера другия си крак.
— Ама наистина, Деб, едва не си загубих обувката. Какво толкова е станало?
Дебора се намръщи и рязко се включи в трафика — нещо, което в Маями би пробвал само полицай.
— Не знам — каза тя и включи сирената.
Замигах и повиших глас, за да надвия шума.
— Диспечерът не ти ли каза?
— Чувал ли си някога как пелтечи диспечерът, Декстър?
— Не, Деб, не съм. Той пелтек ли е?
Деб заобиколи един училищен автобус и зафуча по шосе 836.
— Да — отговори тя, сви рязко, за да избегне едно беемве, пълно с младежи, които до един взеха да й правят знаци, че е луда. — Мисля, че е убийство.
— Мислиш — казах аз.
— Да — отговори тя и се съсредоточи върху шофирането, а аз я оставих на мира. Високите скорости винаги ми напомнят, че съм смъртен, особено по пътищата на Маями. А колкото до случая с Пелтечещия диспечер — е, добре, със смелата сержантка скоро щяхме да разберем какво става, особено при тази скорост, а известно вълнение винаги е добре дошло.
След съвсем малко минути Деб успя да ни докара близо до естакадата Ориндж Боул, без да причини особена загуба на живот, и слязохме до пътя долу, направихме няколко бързи завоя и се вмъкнахме в кривата пред малка къща на Северозападна 4-та улица. Съседните къщи бяха подобни, всичките малки и скупчени, всяка със собствен зид или телена ограда. Много бяха ярко боядисани и имаха павирани дворове.
Две патрулни коли вече бяха паркирали пред къщата със запалени лампи. Двама униформени полицаи ограждаха местопрестъплението с жълта лента и когато слязох, видях трето ченге, седнало на предната седалка в една от колите, стискаше главата си с ръце. На портала на къщата четвърто ченге стоеше до възрастна дама. Две ниски стъпала водеха към вратата и тя седеше на горното и май редуваше ридания с повръщане. Някъде наблизо виеше куче, една и съща нота отново и отново.
Дебора закрачи към най-близката униформа. Беше квадратен мъж на средна възраст с тъмна коса и изражение, говорещо, че би искал също да седи в колата си, стиснал глава с ръце.
— Какво имаме? — попита Дебора, като му протегна значката си.
Полицаят поклати глава, без да ни погледне, и изтърси:
— Няма още веднъж да вляза вътре, та дори да ми струва пенсията. — И се отдалечи, като едва не се блъсна в едната патрулна кола; размотаваше жълтата лента така, сякаш можеше да го защити от това, което беше в къщата.
Дебора гледаше след полицая, после погледна мен. Съвсем откровено, не можах да измисля нищо наистина полезно и умно, което да кажа, и за момент и двамата стояхме и се гледахме. Вятърът пърпореше с жълтата лента, кучето продължаваше да вие — някакъв странен тиролски звук, който ни най-малко не увеличаваше привързаността ми към кучетата. Дебора поклати глава.
— Някой трябва да накара проклетото псе да млъкне — каза тя, провря се под жълтата лента и тръгна към къщата. Последвах я. След няколко крачки осъзнах, че воят на кучето се усилва. То беше в къщата, може би любимец на жертвата. Доста често животните реагират зле на смъртта на собственика си.
Спряхме до стъпалата, Дебора вдигна очи към ченгето и прочете името на табелката му.
— Корънел, дамата свидетел ли е?
Ченгето не ни погледна.
— Да. Госпожа Медина. Тя се обади. — А старата жена се наведе и повърна.
Дебора се намръщи и попита: