— Какво е това куче?
Корънел издаде лаещ звук, смес между смях и повдигане, но не отговори и не ни погледна.
Мисля, че на Дебора й писна. Не мога да я виня.
— Какво става вътре, по дяволите? — остро попита тя.
Корънел обърна глава да ни погледне. На лицето му нямаше абсолютно никакво изражение.
— Вижте сами — каза и отново се отвърна от нас. Дебора понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това ме погледна и сви рамене.
— Ами можем да погледнем — казах. Надявах се, че не прозвуча много настойчиво. Фактически изгарях от нетърпение да видя всичко, което е могло да предизвика такава реакция у ченгета от Маями. Сержант Доукс можеше като нищо да ми попречи да правя нещо на своя глава, но не можеше да ме спре да се възхитя на нечие чуждо творчество. В края на краищата това ми е работата, а не трябва ли работата да ни доставя удоволствие?
Дебора, от друга страна, показваше нетипична неохота. Погледна назад към патрулната кола — ченгето все още седеше неподвижно с глава в ръцете. След това погледна отново Корънел и старата дама, после входната врата на малката къща. Пое дълбоко дъх, изпусна го силно и каза:
— Добре. Нека хвърлим поглед. — Но все още не помръдваше, така че се плъзнах покрай нея и отворих вратата.
Предната стая на малката къща беше тъмна, завесите и щорите бяха спуснати. Имаше фотьойл, който сякаш беше пристигнал от вехтошарски магазин. Беше покрит с калъф, толкова мръсен, че беше невъзможно да познаеш цвета му, и беше пред малък телевизор на сгъваема маса за карти. С изключение на това стаята беше празна. Врата срещу входната показваше малко петно светлина. Кучето май виеше оттам, така че се отправих нататък, към задната част на къщата.
Животните не ме обичат, което доказва, че са по-умни, отколкото ги смятаме. Те сякаш усещат какво съм и не ме одобряват, като често изразяват мнението си по особено остър начин. Така че изпитвах леко нежелание да се доближавам до куче, което и без това вече е очевидно разтревожено. Но влязох през вратата, бавно, като оптимистично мърморех: „Добро кученце!“ То обаче никак не звучеше като добро кученце, а по-скоро като побъркан питбул, болен от бяс. Опитах се да наподобя нещо като любов към животните и пристъпих до люлеещата се врата, която водеше към нещо, което явно беше кухня.
Щом докоснах вратата, чух тихо и смутено шумолене от Мрачния странник — и спрях. Какво? Попитах, но отговор нямаше. За секунда затворих очи, но страницата беше празна. Никакви тайни послания зад затворените ми клепачи. Свих рамене, отворих вратата и влязох в кухнята.
Горната част на стаята беше боядисана в избеляло омазано жълто, а долната половина беше покрита със стари, бели на тънки сини райета плочки. В единия ъгъл имаше малък хладилник и котлон на плота. Хлебарка притича през плота и се мушна зад хладилника. Лист шперплат беше закован на единствения прозорец на стаята, а на тавана висеше единствена мижава крушка.
Под крушката имаше голяма тежка стара маса, от тези с квадратните крака и бял порцеланов плот. Голямо огледало висеше на стената под такъв ъгъл, че позволяваше да се отразява повърхността на масата. И в това отражение, легнал по средата на масата, се виждаше… хм…
Добре. Приемам, че беше започнал живота си като някакво човешко същество, съвсем вероятно мъжко и латиноамериканско. Много трудно бе да се каже при сегашното му състояние, което, признавам, дори мен малко ме стъписа. И все пак, въпреки че бях изненадан, трябваше да се възхитя на щателността на работата, на чистотата. Тя би накарала всеки хирург да умре от завист, макар че беше много вероятно съвсем малко хирурзи да са в състояние да свържат такъв вид работа със здравеопазването.
Никога не бих се сетил например да отрежа устните и клепачите по този начин и въпреки че се гордея с чистата си работа, никога не бих могъл да направя това с толкова малко увреждания на очите, които в този случай се въртяха диво, без да могат да се затворят или дори да мигнат, и винаги се връщаха към отражението. Това бе само интуиция, но ми се стори, че клепачите са изработени последни, дълго след като носът и ушите са били — о! — толкова акуратно отстранени. Не можех да реша обаче дали аз бих направил това след ръцете, краката, гениталиите и т.н. Трудна серия възможности, но според огледа на нещата всичко беше извършено както трябва, дори експертно, от човек с голяма практика. Често наричаме чисто свършена работа по тялото „хирургическа“. Но това беше истинска хирургия. Нямаше въобще никакво кървене, дори от устата, където бяха изрязани устните и езикът. Дори зъбите. Не може да не се възхитиш на такава смайваща щателност. Всеки разрез беше затворен професионално. Бяла превръзка беше акуратно обвита около всяко рамо, където преди са били окачени ръцете, останалите разрези също бяха затворени по начин, който можеш да очакваш само в най-добрите от добрите болници.