Всичко от тялото беше изрязано, абсолютно всичко. Върху него не беше останало нищо, освен гола безизразна глава, свързана с едно необременено тяло. Не можех да си представя как е възможно да се направи това, без да убиеш оперирания, и несъмнено не ми се побира в главата защо някой ще поиска да го направи. Това разкриваше жестокост, която те кара да се питаш дали вселената е добро хрумване в края на краищата. Извинете ме, ако това ви звучи малко лицемерно от Гратисчията Декстър, но знам много добре какво съм, а това не беше нищо подобно. Правя само това, което Мрачният странник смята за необходимо, и то с хора, които наистина го заслужават, при това всичко винаги завършва със смъртта — обстоятелство, което, сигурен съм, според нещото на масата не бе чак толкова лошо.
Но това — да извършиш всичко толкова търпеливо и внимателно и да го държиш живо пред едно огледало… Усещах черно учудване да се надига дълбоко вътре в мен, сякаш за абсолютно пръв път моят Мрачен странник се чувства лекичко незначителен.
Нещото на масата нямаше вид да забелязва присъствието ми. То само издаваше този умопомрачителен кучешки вой, безспирно, една и съща вълнообразна нота отново и отново.
Чух Деб да се тътри зад мен.
— О, боже! — каза тя. — Господи!… Какво е това?
— Не знам — отговорих. — Но най-малкото не е куче.
8.
Усетих много слаб полъх, погледнах зад Дебора и видях, че е пристигнал сержант Доукс. Той бързо огледа стаята и спря поглед върху масата. Признавам, че бях любопитен да видя каква ще е реакцията му на нещо толкова екстремно, и си струваше да почакам. Когато Доукс видя централния експонат в кухнята, очите му се заковаха върху него и той замръзна така, че заприлича на статуя. След доста време приближи към него, бавно, сякаш го дърпаха с въже. Плъзна се покрай нас, сякаш без да ни забелязва, и спря до масата.
Няколко секунди гледаше нещото вторачено. После, без дори да мигне, бръкна в спортното си яке и извади пистолета си. Бавно, без никакво изражение, го насочи между немигащите очи на все още виещото нещо на масата. Зареди пистолета.
— Доукс! — извика Дебора със сухо дращене в гласа, прокашля се и опита отново. — Доукс!
Той не отговори, нито вдигна поглед, но не дръпна спусъка, което беше срамно. В края на краищата какво трябваше да правим с това нещо? То не можеше да ни каже кой е направил това. Дните му като полезен член на обществото пък вече бяха свършили. Защо да не позволим на Доукс да сложи край на мъките му? И тогава ние с Деб неохотно ще бъдем принудени да съобщим какво е направил Доукс, щяха да го уволнят и дори затворят зад решетките, и проблемите ми щяха да свършат. Това изглеждаше толкова чисто решение, но разбира се, Дебора никога не би приела подобно нещо. От време на време тя става наистина придирчива формалистка.
— Свали оръжието, Доукс — каза тя и макар останалата част от него да остана абсолютно неподвижна, той изви глава и я погледна.
— Само това може да се направи — каза. — Повярвай ми.
Дебора поклати глава и каза:
— Знаеш, че не може. Гледаха се известно време, после очите му скочиха върху мен. За мен беше изключително трудно да отвърна на погледа, без да изтърся нещо като „О, каква гадост — направи го!“. Но някак си успях и Доукс насочи пистолета си към въздуха. Отново погледна нещото, поклати глава и прибра оръжието.
— Гадост. Трябваше да ме оставите да стрелям — каза, обърна се и бързо излезе.
През следващите няколко минути стаята се напълни с хора, които отчаяно се опитваха да не гледат, докато си вършеха работата. Камила Фиг, набита, късо подстригана лабораторна техничка, на която изразните средства винаги бяха ограничени до изчервяване или вторачване, тихо плачеше, докато ръсеше прах за откриване на отпечатъци. Анхел Батиста, или Анхел-Нямам-нищо-общо, както го наричахме, защото винаги се представяше така, побледня и здраво стисна зъби, но остана в стаята. Винс Масуока, сътрудник, който винаги се държеше, сякаш се смяташе за единственото човешко същество, трепереше толкова силно, че трябваше да излезе от стаята и да седне на стъпалата.
Започнах да се чудя дали и аз не трябваше да се преструвам на ужасен, за да не бия на очи прекалено силно. Може би трябваше да изляза и да седна до Винс. За какво си говорят хората в такива случаи? За бейзбол? За времето? Със сигурност не и за нещото, от което са избягали — и все пак открих с изненада, че нямам нищо против да говорим за него. Фактически нещото започваше да предизвиква леко потрепване на интерес от Известна вътрешна страна. Винаги бях полагал толкова усилия да избягвам всякакво забелязване, а тук имаше някой, който правеше точно обратното. Съвсем явно това чудовище се перчеше по някаква причина, може би чисто от съвършено естествен състезателен дух, но това беше леко дразнещо, въпреки че засилваше желанието ми да знам повече. Който го беше направил, се различаваше от всички, които бях срещал досега. Трябваше ли да включа този анонимен хищник в списъка си? Или трябваше да се преструвам на примрял от ужас и да седна отвън на прага?