Докато разчоплях този труден избор, сержант Доукс се стрелна край мен, като дори за миг поспря, за да ми хвърли заплашителен поглед. Спомних си, че заради него не успях да си направя списък в момента. Изглеждаше донякъде смущаващо, но пък наистина улесни малко решението ми. Започнах да си нахлузвам съответното объркано изражение, но стигнах едва до вдигане на вежди. Два парамедика влетяха в стаята — самата съсредоточена важност — и замръзнаха, като видяха жертвата. Единият моментално избяга. Другата, млада чернокожа, се обърна към мен и каза:
— Какво, по дяволите, се очаква да направим? — И след това също заплака.
Не може да не се съгласи човек, че имаше право. Решението на сержант Доукс изглеждаше по-практично, дори елегантно. Имаше много малко смисъл да местиш това нещо на носилка и после да пробиваш бясно трафика на Маями, за да го закараш в болница. Както младата дама беше се изразила толкова елегантно, какво, дявол го взел, можеха да направят? Но явно някой трябваше да направи нещо. Ако просто го оставехме тук и все така стърчахме наоколо, вероятно някой щеше да се оплаче, че всички ченгета са се измъкнали на двора, което би било много лошо за имиджа на отдела.
Дебора беше тази, която най-после организира нещата. Убеди парамедиците да упоят жертвата и да я изнесат, което позволи на изненадващо гнусливите лабораторни техници да се върнат вътре и да се заловят за работа. Тишината в малката къща, след като опиатите подействаха, беше неправдоподобна. Парамедиците завиха нещото и го сложиха на носилката, без да го изпуснат, а после го избутаха към залеза.
И точно навреме. Когато линейката тръгна от бордюра, запристигаха колите на журналистите. От една страна, това беше за съжаление. Бих искал да видя реакциите на един-двама репортери, на кръвожадника Гонзалес например. Той беше местният водещ привърженик на „има кръв, има шоу“ и не съм го виждал да изразява подобие на болка или ужас, освен пред камера или ако косата му е разрошена. Но не би. Докато операторът на Рик се приготви да снима, не беше останало нищо за гледане, освен малката къща, оградена с жълта лента, и шепа ченгета със стиснати зъби, които и в по-хубав ден нямаше кой знае с какво да ощастливят Гонзалес, а днес изобщо нямаше да го погледнат.
Аз наистина нямаше вече какво да правя. Бях пристигнал с колата на Дебора и не носех принадлежностите си, а освен това никъде не се виждаше и капчица кръв. Тъй като това беше моята експертна област, ми се струваше, че трябва да намеря нещо и да бъда полезен, но нашият приятел хирург беше действал прекалено старателно. Просто за по-сигурно прегледах останалата част от къщата, която не беше голяма. Имаше малка спалня, още по-малка баня и килер. Всички бяха празни, ако не се броеше един гол опърпан матрак на пода на спалнята. Сякаш и той беше дошъл от същия вехтошарски магазин като фотьойла във всекидневната и беше сплескан като кубински бифтек. Никаква друга мебел или прибори, нито дори пластмасова лъжица.
Единственото, което показваше нищожна индивидуалност, беше нещо, което Анхел Нямам-нищо-общо намери под масата, докато завършвах бързата си обиколка из къщата.
— Оппа — каза той и вдигна лист от тетрадка от пода с пинсетите си. Изправи се, за да види какво ли пък може да е това. Едва ли си струваше усилията — просто бял лист, леко набръчкан в горния край, откъдето беше откъсната част. Погледнах точно над главата на Анхел и, разбира се, липсващото парче беше на масата, залепено с тиксо.
— Бинго! — казах и Анхел погледна и каза:
— Аха.
Докато внимателно изучаваше тиксото — то прекрасно запазва отпечатъците, — той остави листа на пода и клекнах, за да го разгледам. На него бяха изписани някакви много изящни букви. Наведох се още повече, за да ги прочета. ЛОЯЛНОСТ.