На другата сутрин — едва се бях настанил в малката си кабинка на работа — телефонът звънна.
— Капитан Матюс иска да види всички, които вчера бяха там — каза Дебора.
— Добро утро, сестричке. Благодаря, добре съм, а ти?
— Веднага — каза тя и затвори.
Полицейският свят се състои от рутина, официална и неофициална. Това е една от причините, поради които харесвам работата си. Винаги знам какво ще стане, затова има по-малко човешки реакции, които трябва да запомням и после да изобразявам в съответния момент. По-малко възможности да ме пипнат, когато не внимавам и реагирам по начин, който може да постави под въпрос принадлежността ми към човешката раса.
Доколкото знаех, капитан Матюс никога не беше свиквал „всички, които са били там“. Дори когато случаят пораждаше огромен обществен интерес, неговата политика беше да поема пресата и тези над себе си в командната структура и да оставя разследващия офицер да си върши работата. Не виждах абсолютно никаква причина да се нарушава този протокол, дори при толкова необикновен случай. И особено толкова скоро — времето едва бе му стигнало да одобри съобщение за пресата.
Но „веднага“ все пак означаваше веднага, доколкото разбирах, така че се потътрих по коридора към неговия кабинет. Секретарката му Гуен, една от най-способните жени, раждани някога на този свят, седеше зад бюрото си. Тя беше също така една от най-прямите и най-сериозни жени и за мен беше просто невъзможно да не я занасям.
— Гуендолин! Видение на лъчиста прелест! Полети с мен към кръвната лаборатория! — казах още от прага.
Тя кимна към вратата в дъното на стаята и каза абсолютно безизразно:
— В заседателната зала са.
— Това „не“ ли значи?
Тя премести главата си на сантиметър вдясно.
— Влизай. Чакат.
Наистина чакаха. Начело на заседателната маса капитан Матюс седеше с чаша кафе и намръщена гримаса. Около масата бяха подредени Дебора и Доукс, Винс Масуока, Камила Фиг и четирите униформени ченгета, които ограждаха периметъра на малката къща на ужаса, когато пристигнахме с Деб. Матюс кимна към мен, без да ме гледа, и попита:
— Всички ли са вече?
Доукс престана да ме гледа втренчено и отвърна:
— Парамедиците.
Матюс поклати глава.
— Не са наш проблем. Ще говорят с тях по-късно. — Прочисти гърло и погледна надолу, сякаш се консултираше с невидим текст. — Добре — каза и се прокашля отново. — Събитието, ъъъ… от вчера, което се състоя на, ъъъ… Северозападна 4-та улица, беше засекретено, ъъъ, от най-най-високо ниво. — Вдигна поглед и за миг помислих, че е силно впечатлен. — Най-най-високо — повтори той. — Следователно на всички вас се нарежда да не говорите за това, което сте видели, чули или подозирали във връзка с това събитие или място. Никакви коментари, публични или частни, каквито и да било. — Погледна Доукс, който кимна, и после обиколи с поглед всички около масата. — Следователно, ъъъ…
Капитан Матюс замълча и се намръщи, когато разбра, че всъщност не разполага с никакво „следователно“ за нас. За щастие на репутацията му на гладко говорещ вратата се отвори и всички се обърнахме към нея.
На вратата бе цъфнал много едър мъж в много хубав костюм. Не носеше връзка и горните три копчета на ризата му бяха разкопчани. Диамантен пръстен блестеше на малкия пръст на лявата му ръка. Косата му беше вълниста и изкусно разрошена. Изглеждаше четиридесетинагодишен. Времето не се беше отнесло добре с носа му. Белег разсичаше дясната му вежда, а друг отстрани — брадичката му, но общото впечатление не беше толкова за обезобразяване, колкото за декорация. Той ни огледа с широка приветлива усмивка и блестящи празни сини очи, драматично застанал на прага, преди да погледне председателското място и да попита:
— Капитан Матюс?
Капитанът беше доста едър човек и мъжествен по много грижлив начин. Изглеждаше обаче дребен и дори женствен в сравнение с мъжа на вратата и ми се стори, че го усеща. Все пак стисна мъжествените си челюсти и каза:
— Да?
Гигантът закрачи към Матюс и протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, капитане. Аз съм Кайл Чътски. Говорихме по телефона. — Докато се ръкуваха, огледа масата и спря очи на Дебора, после ги върна към Матюс. Но само след секунда главата му рязко се обърна и той се спогледа с Доукс само за миг. Никой от двамата нито каза нещо, нито помръдна, трепна или подаде визитка, но бях абсолютно сигурен, че се познават. Без по никакъв начин да покаже това, Доукс погледна надолу към масата, а Чътски върна вниманието си към капитана.