— Имате голям отдел, капитан Матюс. Чувам само хубави неща за вашите хора.
— Благодаря… господин Чътски — каза Матюс вдървено. — Ще седнете ли?
Чътски му отправи широка очарователна усмивка.
— Благодаря, да — каза и седна на празния стол до Дебора. Тя не се обърна да го погледне, но от мястото си през масата видях как от шията й към смръщеното й чело плъзна бледа червенина.
В този момент чух тих глас от дъното на мозъка на Декстър, глас, който си прочистваше гърлото и казваше: „Извинете ме, само за миг, но какво, по дяволите, става тук?“ Може би някой беше сипал ЛСД в кафето ми, защото целият ден беше заприличал на Декстър в Страната на чудесата. Защо всички ние бяхме тук? Кой беше този великан с белезите, та така да изнерви капитан Матюс? Откъде познаваше Доукс? И защо, в името на всичко светло, ярко и ясно, лицето на Дебора придобиваше толкова неподходящ червен оттенък?
Често се оказвам в ситуации, когато сякаш всички около мен са прочели книгата с инструкции, докато горкият Декстър стои на тъмно и не може дори да съчетае надпис А с диря Б. Това обикновено е свързано с някаква нормална човешка емоция, нещо, което е универсално разбираемо. За съжаление Декстър е от друга вселена и нито чувства, нито разбира такива неща. Мога само да събера няколко бързи знаци, които да ми помогнат да реша какво изражение да си нахлузя, докато чакам нещата да се върнат по познатите си места на картата.
Погледнах Винс Масуока. Бях може би по-близък с него, отколкото с всеки друг от лабораторните техници, и то не само защото се редувахме в купуването на понички. Той също ми приличаше на човек, който фалшифицира пътя си през живота, сякаш е гледал серии по видеото, за да се научи как да се усмихва и да разговаря с хората. Не беше толкова талантлив, колкото се смятах аз, и резултатите му никога не бяха съвсем убедителни, но винаги бях чувствал някакво сродство с него.
Точно сега той изглеждаше шашнат и уплашен и сякаш упорито се мъчеше да преглътне, без никакъв видим успех обаче. За случаи като този указания няма.
Камила Фиг седеше внимателно, вторачена в някаква точка на стената пред нея. Лицето й беше бледо, но и на двете й бузи имаше по едно малко и много кръгло червено петно.
Дебора, както споменах, се свиваше на стола си и изглеждаше много сериозно заета с яркото си изчервяване.
Чътски шляпна масата с длан, огледа ни с широка щастлива усмивка и каза:
— Искам да благодаря на всички ви за съдействието по това нещо. Много е важно да пазим тайна, докато моите хора напреднат по случая.
Капитан Матюс прочисти гърлото си.
— Хм. Аз, ъъъ, смятам, че ще искате ние да продължим рутинното си разследване и, ъъъ, разпита на свидетелите и така нататък.
Чътски бавно поклати глава.
— Абсолютно не. Искам всичките ви хора незабавно да напуснат пейзажа. Искам цялата работа да се спре, да се прекрати, да изчезне — колкото се отнася до вашия отдел, капитане, бих искал никога да не се беше случвало.
— Вие ли поемате разследването? — строго попита Дебора.
Чътски я погледна и усмивката му стана още по-широка.
— Точно така. — И може би щеше да продължи да й се усмихва безкрайно, ако не беше Корънел, ченгето, което беше седяло на портала с ридаещата и повръщаща стара дама. Той се прокашля и каза:
— Я чакайте малко. — В тона му имаше дори нещо като враждебност. Чътски се обърна да го погледне, усмивката остана на лицето му. Корънел изглеждаше объркан, но устоя на радостния му поглед. — Нима ни забранявате да си вършим работата в собствения ни район?
— Вашата работа е да пазите и служите — отговори Чътски. — В този случай това означава да пазите в тайна тази информация и да служите на мен.
— Какви са тия говна? — избухна Корънел.
— Няма значение какви са — отвърна Чътски. — Ще трябва да ги преглътнете.
— Кой си ти да ми говориш така, по дяволите?
Капитан Матюс барабанеше с пръсти по масата.
— Достатъчно, Корънел. Господин Чътски е от Вашингтон и ми е наредено да му оказваме всякакво съдействие.
Корънел клатеше глава.
— Да не е от проклетото ФБР?