Бях открил малката си пишка. И ако можех да измисля и как да я дръпна…
Куку, Албърт!
Разбира се, да имаш информация подръка е едно. Да знаеш какво означава, е съвсем друго. А единственото, което знаех всъщност, беше, че Доукс е бил там, когато са ставали някакви лоши работи. Може би не ги е вършил сам, и във всеки случай е било със санкция на правителството. Тайно, разбира се, което те кара да се чудиш как някой въобще е научил за това.
От друга страна, несъмнено имаше някой, който все още искаше да запази това в тайна. И в момента този някой се представляваше от Чътски, придружаван от скъпата ми сестра Дебора. Ако можех да получа подкрепата й, може би щях да успея да изстискам някои подробности за Чътски. Какво можех да направя тепърва щеше да се види, но поне можех да започна.
Звучеше прекалено просто, и си беше просто. Веднага се обадих на Дебора и ми отговори телефонният секретар. Опитах клетъчния телефон — същият резултат. До края на деня Деб била извън офиса, моля, оставете съобщение. Когато вечерта опитах на домашния, беше същото. И когато затворих телефона и погледнах през прозореца, сержант Доукс беше паркирал на любимото си място отсреща.
Половин луна се появи иззад раздърпан облак и ми зашепна негодуващо, но само си прахосваше диханието. Колкото и да исках да се измъкна и да започна приключението на име Рийкър, не можех, не и с този ужасен кафяв таурус, паркиран долу като преоценена съвест. Огледах се, търсех какво да ритна. Петък вечер, а не можех да изляза и да забродя в сенките с Мрачния странник. Не можех дори да се свържа със сестра си по телефона. Какво ужасно нещо може да е животът.
Крачих из апартамента известно време, но не постигнах нищо, освен че си ударих пръста на крака. Обадих се на Дебора още два пъти, и двата не вдигна. Отново погледнах през прозореца. Луната леко беше се преместила, Доукс — не.
Доообре тогава. Да се върнем към план Б.
След половин час седях на дивана на Рита с кутия бира в ръка. Доукс ме беше последвал и трябваше да допусна, че чака отсреща в колата си. Надявах се това да му е толкова приятно, колкото и на мен, тоест въобще ни най-малко. Това ли е то да си човек? Наистина ли хората са толкова жалки и безмозъчни, че да се стремят към това — да прекарват петък вечер, безценното време, свободно от черното робуване на заплатата, като седят пред телевизора с кутия бира? Това беше оглупяващо тъпо, но за свой ужас откривах, че започвам да свиквам с него.
Проклет да си, Доукс. Ще ме направиш нормален.
— Здрасти, господине — каза Рита, като се бухна до мен и подви крака под себе си. — Как така си толкова спокоен?
— Мисля, че работя прекалено много — отговорих. — И се наслаждавам малко.
Тя помълча малко, после каза:
— Това е оная работа с типа, дето го изпусна, нали? Типът, който… който убивал деца?
— Само отчасти — казах. — Не обичам недовършените работи.
Рита кимна, сякаш наистина разбираше какво казвам.
— Това е много… Така де, личи си, че те тревожи. Може би трябва… Не знам. Какво правиш обикновено, за да се отпуснеш?
Мисълта да й кажа какво наистина ме релаксира извика в съзнанието ми доста странни картини, но тази идея не беше много добра. Така че казах само:
— Ами… обичам да излизам с лодката. И да ловя риба.
И тъничък, много тих гласец зад мен прошепна:
— И аз.
Само добре тренираните ми нерви предотвратиха сблъсъка на главата ми с вентилаторната перка на тавана. До мен е почти невъзможно да се прокраднеш незабелязано, а все пак изобщо нямах представа, че в стаята има още някой. Но се обърнах и видях Коуди, вперил в мен големи немигащи очи.
— Ти? Обичаш да ловиш риба?
Той кимна. Две думи наведнъж бяха почти целият му дневен лимит.
— Добре тогава — казах аз. — Разбрахме се. Какво ще кажеш за утре сутринта?
— О — каза Рита. — Мисля, че… Така де, той не… Не си длъжен да го правиш, Декстър.
Коуди ме погледна. Естествено не каза нищо, но нямаше и нужда. Всичко беше в очите му.
— Рита — казах, — понякога момчетата имат нужда да се поотдалечат от момичетата. Утре сутринта с Коуди отиваме за риба. Рано-рано — обърнах се към Коуди.