— О, сигурен съм, че е така — казах и Дебора ме погледна.
— Данко обичаше родината си — продължи Чътски. — Така че и той премина към тъмната страна. Съзнателно, за да използва таланта си. А в Салвадор… в Салвадор разцъфтя. Вземаше онези, които му водехме, и просто… — Млъкна и пое дъх, после бавно го изпусна. — Гадост. Видяхте какво прави.
— Много оригинално — казах. — Творческо.
Чътски изпръхтя в нещо като смях, в който нямаше никакъв хумор.
— Творческо. Даа. Може да се каже. — Поклати глава наляво, надясно, наляво. — Казах, че не му беше неприятно да върши такива неща — а в Салвадор започна да ги харесва. Седеше в стаята за разпити и задаваше лични въпроси. После, когато започваше да… Обръщаше се към човека по име, сякаш беше зъболекар или нещо подобно, и казваше: „Да опитаме номер пет“, или номер седем, или някакъв там. Сякаш всичките бяха модели.
— Какви модели? — попитах. Изглеждаше като съвършено естествен въпрос, проява на учтив интерес и опит за поддържане на разговора. Но Чътски се завъртя на седалката си и ме погледна така, като че ли му искам цяла бутилка детергент за под.
— Смешно ти е — каза.
— Не още — отвърнах.
Той се вторачи в мен, както ми се стори, ужасно продължително. После само поклати глава и отново се обърна напред.
— Не знам какви модели, приятел. Никога не съм питал. Съжалявам. Може би са свързани с това, което отрязва най-напред. Само нещо, което да поддържа веселото му настроение. И им говореше, наричаше ги по име, показваше им какво прави. — Чътски потрепери. — Понякога това влошаваше нещата. Не си го видял, така че не можеш да ме разбереш.
— А какво ще кажеш за това, което причиняваше на теб? — попита Дебора.
Челюстта му увисна почти до гърдите, после той се изправи отново.
— Да — каза. — Така или иначе, у нас накрая нещо се промени, политиката там, в Пентагона. Нов режим и така нататък, и те не искаха да имат нищо общо с онова, което правехме. Така че много тихо тръгна слух, че доктор Данко може да ни купи малко политическо помиряване с другата страна, ако го освободим.
— Предали сте свой собствен човек да го убият? — възкликнах. Не изглеждаше много честно — искам да кажа, че може и да не ме смущава моралът, но поне играя по правилата.
Кайл замълча за доста дълго.
— Казах ти, че си продадохме душите, приятел — каза най-после. Отново се усмихна, малко по-продължително този път. — Да, ние го закрепихме, а те го смъкнаха.
— Но той не е мъртъв — каза Дебора, практична както винаги.
— Изпързаляха ни — каза Чътски. — Взеха го кубинците.
— Какви кубинци? — попита Дебора. — Нали каза Салвадор.
— По всяко време, когато в Америките имаше безредици, в тях имаше и кубинци. Те подкрепяха едната страна, точно както ние другата. И искаха нашия доктор. Казах ти, че беше особен. Така че го взеха, опитаха се да го обърнат. Да го приберат на Острова на пиниите.
— Това курорт ли е? — попитах.
Чътски отново изпръхтя със своя кратък смях.
— Последният може би. Островът на пиниите е един от най-ужасните затвори на света. Доктор Данко е прекарал някакво наистина много качествено време там. Уведомили са го, че собствената му страна го е предала, и са го подложили на наистина щателна проверка. А след няколко години едно от нашите момчета е заловено от тях и се превръща в нещо такова… Без ръце и крака, и всичко останало. Данко работи за тях. А сега… — Той сви рамене. — Или са го освободили, или е избягал. Не е важно какво точно е станало. Знае кой го е подредил… и има списък.
— Твоето име в списъка ли е? — попита Дебора.
— Може би — отговори Чътски.
— А на Доукс? — попитах. В края на краищата и аз мога да съм практичен.
— Може би — повтори той, което не изглеждаше много полезно. Цялата история около Данко беше интересна, разбира се, но аз си имах причина да бъда тук. — Във всеки случай разбрахте срещу какво сме изправени — допълни Чътски.