Към това май никой нищо не можеше да добави, дори аз. Въртях чутото насам и натам, като търсех някакъв начин да си помогна срещу нахлуването на Доукс. Признавам, че не виждах нищо, което беше унизително. Но наистина постигнах малко по-добро разбиране на скъпия доктор Данко. Значи и той е празен отвътре, така ли? Вълк в овча кожа. И той също е намерил начин да използва таланта си за по-голямото добро — също като милия Декстър. Но сега е излязъл от релсите и е заприличал малко повече на един друг хищник, независимо от смущаващото направление, в което го е понесла неговата техника.
И, колкото и да е странно, с това прозрение друга мисъл си проби път във врящия котел на тъмното подсъзнание на Декстър. Беше ми приличала на временно хрумване, но сега вече изглеждаше като много добра идея. Защо да не намеря доктор Данко и да потанцувам малко черен танц с него? Беше хищник, станал лош, точно както и всички други в моя списък. Никой, нито дори Доукс, не би се противопоставил на това прехвърляне. Ако по-рано си бях помислял случайно да хвана доктора, сега започнах да изпитвам натиск, който отстрани разочарованието ми, че изпускам Рийкър. Значи той е като мен, така ли? Добре, ще го разберем това. Тласък на нещо студено пропълзя нагоре по гърба ми и цял настръхнах. Разбрах, че горя от нетърпение да срещна доктора и задълбочено да обсъдя работата му.
В далечината се чу тътен на гръмотевица, наближаваше следобедната буря.
— По дяволите — каза Чътски. — Пак ли ще вали?
— Както всеки ден по това време — казах.
— Лошо — каза той. — Трябва да направим нещо, преди да е заваляло. Твой ред е, Декстър.
— Мой? — попитах, стреснат в своите размишления върху излязлата от пътя медицинска злоупотреба. Бях се съгласил да ги придружавам, но да правя нещо не влизаше в сметките ми. Виж ти! Имаме двама твърди бойци, които си седят мързеливо, докато изпращаме Деликатния Декстър с трапчинките срещу опасността? Къде е тук смисълът?
— Твой — каза Чътски. — Аз трябва да стоя на заден план и да гледам какво ще стане. Ако това е той, мога да се оправя. А Деби… — Той й се усмихна, макар че тя сякаш му се мръщеше. — Деби е прекалено много ченге. Тя върви като ченге, взира се като ченге и може дори да се опита да му напише квитанция за глоба. Той ще я познае от цяла миля. Така че си ти, Декс.
— Аз да направя това? — попитах; признавам, че все още изпитвах справедливо възмущение.
— Просто мини покрай къщата и се върни. Отваряй си очите и ушите, но не бъди прекалено очебиен.
— Не знам как да бъда очебиен — казах.
— Страхотно. Значи за теб ще е просто като фасул.
Беше ясно, че нито логиката, нито напълно справедливият гняв могат да помогнат, така че отворих вратата на колата и слязох, но не можах да се откажа от изстрел на раздяла. Наведох се над прозореца на Дебора и казах:
— Надявам се да доживея, за да съжалявам за това. — И съвсем услужливо наблизо тресна гръм.
Бавно се помъкнах по тротоара към къщата. Под краката ми имаше листа, две-три смачкани картонени кутии от плодов сок и нечий празен детски пакет от закуска. Котка се стрелна по тревата, докато минавах покрай нея, после внезапно седна, за да си оближе лапите и да ме гледа вторачено от безопасно разстояние.
В къщата с многото коли пред нея музиката се смени, някой зарева: „Хуууу!“ Приятно беше да знам, че някой си прекарва добре, докато аз крачех към смъртна опасност.
Завих наляво и тръгнах по извивката към глухия край на улицата. Хвърлих поглед към къщата с фургона пред нея, чувствах се много горд от напълно неочебийния начин, по който се справях. Полянката беше обрасла, а на автомобилната алея имаше няколко мокри вестника. Не се мяркаха никакви видими купчини отстранени човешки части и никой не изскочи и не се опита да ме убие. Но пък чух телевизор да гърми някакво игрово шоу на испански. Мъжки глас се надигна над този на истеричния говорител и се счупи чиния. И тъй като порив на вятъра донесе първите едри и тежки капки дъжд, довя и мирис на амоняк откъм къщата.
Продължих покрай къщата и се върнах към колата. Още дъждовни капки пльокаха по тротоара, отново изтрещя гръмотевица, но пороят се позабавяше. Скочих в колата.
— Нищо особено зловещо — докладвах. — Полянката се нуждае от косене, мирише на амоняк. Гласове в къщата. Или си говори сам, или има и друг с него.
— Амоняк — каза Кайл.
— Да, така мисля. Може би просто почистващи средства.
Кайл поклати глава.
— Службите по чистота не използват амоняк, миризмата му е твърде силна. Но знам кой си служи с него.