— Кой? — попита Дебора.
Той й се ухили.
— Ей сега ще се върна — каза и се измъкна от колата.
— Кайл! — извика Дебора, но той само помаха с ръка и тръгна право към главната врата.
— Гадост — измърмори Дебора, когато той почука; гледаше тъмните облаци на приближаващата буря.
Вратата отвори нисък набит мъж с тъмен тен и черна коса, падаща по челото му. Чътски му каза нещо и за момент никой от двамата не помръдна. Ниският огледа улицата, после погледна Кайл. Кайл извади ръка от джоба си и му показа нещо — пари? Човекът погледна нещото, отново погледна Чътски, после широко отвори вратата. Чътски влезе. Вратата се затръшна.
— Гадост — повтори Дебора. Гризеше си един нокът — нещо, което не я бях виждал да прави от дете. Явно беше вкусен, защото когато го довърши, се залови с друг. Беше на третия, когато вратата на къщата се отвори и Чътски излезе, усмихваше се и махаше с ръка. Вратата се затвори и той изчезна зад стена от вода — облаците най-после бяха решили да се излеят. Чътски дойде, като тежко тропаше по улицата, и се плъзна на предната седалка, мокър до кости.
— Проклятие! — каза. — Вир-вода съм!
— За какъв дявол беше цялата тая работа? — попита Дебора.
Чътски вдигна вежда към мен и отметна косата си от челото.
— Нали се изразява много елегантно?
— Кайл, да те вземат дяволите!
— Миризма на амоняк — каза той. — Няма приложение в хирургията и никаква фирма по почистването не би го използвала.
— Вече го чухме — тросна се Дебора.
Той се усмихна.
— Но амонякът СЕ използва за производство на амфетамин — продължи той. — Както се оказа, че правят тези момчета.
— И ти ей така влезе право в метамфетаминова кухня? — попита Дебора. — Какво прави вътре, по дяволите?
Той се усмихна и извади от джоба си малко пликче.
— Ами купих си трийсетина грама мет.
13.
Дебора не проговори цели десет минути — само караше колата, вперила поглед пред себе си и стиснала челюсти до предела. Виждах как мускулите й са се стегнали на врата й чак до раменете. Познавах я добре и бях съвсем сигурен, че скоро ще избухне буря. Но тъй като нямах представа за възможното поведение на една влюбена Дебора, не можех да предскажа кога. Обектът на нейното размекване, Чътски, седеше до нея на предната седалка също така мълчаливо, но явно съвсем доволен от кротостта си и красивия пейзаж.
Когато наближихме втория адрес в сянката на планина Боклучище, Дебора най-после изригна.
— Дявол да го вземе, това е незаконно! — викна и удари волана с длан за по-изразително.
Чътски я погледна с кротка привързаност и каза:
— Да, знам.
— А аз съм офицер, който се е заклел в името на закона, мамка му! — сопна се Дебора. — Дала съм клетва да спирам тази калтащина, а ти…! — Препъна се по средата на изречението.
— Трябваше да се уверя — каза той спокойно. — Това ми изглежда най-добрият начин.
— Трябва да ти сложа белезници! — каза тя.
— Май ще е забавно — каза той.
— Кучи син!
— Поне.
— Няма да премина на твоята шибана тъмна страна!
— Да, няма — отвърна той. — Няма да ти позволя, Дебора.
Дъхът й изсвистя навън и тя се обърна да го погледне. Той също я погледна. Никога не бях виждал мълчалив разговор, а този си го биваше. Очите й — обезумели — шареха по лицето му. Той просто отвръщаше на погледа й, спокоен и немигащ. Беше елегантно, очарователно и почти интересно, само дето Дебора явно беше забравила, че кара кола.
— Не обичам да прекъсвам — намесих се, — но това пред нас май е камион с бира?
Тя трескаво обърна глава и натисна спирачки точно навреме, за да избегне превръщането ни в реклама на товара с „Милър сфетла“.
— Съобщавам този адрес на отдел „Борба с порока“. Още утре — заяви тя.
— Добре — отвърна Чътски.
— И хвърляш това пликче.
Той изглеждаше малко изненадано.
— То ми струва два бона!
— Изхвърляш го — повтори тя.
— Добре. — Погледнаха се отново, като предоставиха на мен да внимавам за смъртоносни бирени камиони. И все пак беше приятно да виждаш, че всичко се урежда и хармонията във вселената се възстановява. Можехме да продължим с търсенето на отвратителното безчовечно чудовище на седмицата, вече напълно убедени, че любовта винаги побеждава. Така че беше голямо удоволствие да пътуваш по магистралата, когато бурята спира, и когато слънцето проби през облаците, завихме по път, който ни отведе до преплетени улички, всичките с ужасна гледка към гигантския куп отпадъци, известен като планина Боклучище.