Трябваше ми само минута, за да задвижа могъщия си интелект.
— Хмм, добре, Деб — казах. — Всъщност май е по-добре да се отървеш от тип като този…
— Изчезна, Декстър. Сигурно е отвлечен. Онзи, типът, който направи онова с онзи — каза тя и макар че се почувствах като внезапно напъхан в епизод на „Семейство Сопрано“, разбрах какво означава това. Онзи, който беше превърнал нещото на масата във виещ картоф, беше отвлякъл Кайл вероятно за да направи с него нещо подобно.
— Доктор Данко — казах.
— Да.
— Как разбра?
— Той ме предупреди, че може да стане така. Кайл е единственият, който знае как изглежда този тип. Каза, че щом Данко научи, че е тук, ще опита. Имахме… имахме установен сигнал и… По дяволите, Декстър, просто ела. Трябва да го намерим. — И затвори.
И винаги аз, а? Всъщност не съм много приятна личност, но по някаква причина винаги при мен идват с проблемите си. О, Декстър, диво безчовечно чудовище е отвлякло приятеля ми! Дявол да го вземе, и аз съм диво безчовечно чудовище — това не ми ли дава право на поне малко почивка?
Въздъхнах. Явно не.
Надявах се Винс да прояви разбиране за поничките.
14.
До жилището на Дебора от моето в Гроув се стигаше с кола за петнадесет минути. Веднъж да се случи сержант Доукс да не ме следва, но може би използваше шапка-невидимка. Във всеки случай трафикът беше много слаб и дори хванах зеления светофар към междущатската магистрала 1. Дебора живееше в малка къща на Медина в Корал Гейбълс, обрасла със занемарени овощни дръвчета и с изронена стена от коралов камък. Наврях се зад нейната кола на късата алея и докато направя само две крачки, Дебора отвори и викна:
— Къде се мотаеш?
— Бях на урок по йога, после ходих в мола да си купя обувки — отговорих. Фактически бях бързал много, пристигнах само двадесет минути след обаждането й и бях малко засегнат от тона й.
— Влизай — каза тя. Взираше се в мрака и държеше здраво вратата, сякаш можеше да отлети.
— Да, господарке — казах и влязох.
Малката къща на Дебора беше разточително украсена в стил „не живея модерно“. Жизненото й пространство приличаше на евтина хотелска стая, заета от рок банда и ограбена от всичко, с изключение на телевизор и видео. Имаше стол и малка маса до двойната френска врата, която водеше към вътрешно дворче, почти изчезнало в гъстия храсталак. Тя обаче все пак намери отнякъде втори стол, разнебитен, сгъваем, и го сложи до масата да седна. Бях толкова трогнат от гостоприемния й жест, че рискувах живота и крайниците си и седнах.
— Е — попитах, — откога е изчезнал?
— Гадост. От около три часа и половина, струва ми се. — Тя поклати глава и се стовари на другия стол. — Трябваше да се срещнем тук и той… не се появи. Ходих в хотела му, не беше и там.
— Не е ли възможно просто да е отишъл някъде? — попитах. Не се гордея с това, но трябва да призная, че във въпроса ми звучеше лека надежда.
Дебора поклати глава.
— Портмонето и ключовете му бяха на шкафчето. Онзи тип го е пипнал, Декс. Трябва да го намерим, преди… — Тя прехапа устни и отклони поглед встрани.
Съвсем не знаех, какво трябва да направя, за да се намери Кайл. Както вече казах, за такъв тип работи обикновено нямам вътрешно прозрение, а и вече си бях изстрелял патроните при откриването на къщите. Но понеже Дебора вече казваше „ние“, явно нямах голям избор. Семейни връзки и прочее. Все пак се опитах да си оставя малко местенце за измъкване.
— Съжалявам, ако звучи глупаво, Дебс, но докладва ли за това?
Тя ме погледна и почти изръмжа:
— Да, докладвах. Обадих се на капитан Матюс. Той сякаш изпита облекчение. Каза ми да не ставам истеричка, като че ли съм бабичка с мании. — Поклати глава. — Поисках да пусне съобщение по всички полицейски пунктове, но той попита: „За какво?“ — Тя изсъска: — За какво… По дяволите, Декстър, искаше ми се да го удуша, но… — Тя сви рамене.
— Но той беше прав — казах аз.
— Да де. Кайл е единственият, който знае как изглежда онзи тип. Не знаем каква кола кара, нито какво е истинското му име, нито… Гадно е, Декстър. Знам само, че се е добрал до Кайл. — Тя шумно пое дъх. — Все пак Матюс уведоми хората на Кайл във Вашингтон. Каза, че не може да направи нищо повече. — Поклати глава; изглеждаше направо смазана. — Ще изпратят човек във вторник сутринта.