— Е, значи добре — казах утешително. — Знаем, че този тип работи много бавно.
— Вторник сутринта — каза тя. — Почти два дни. От коя част мислиш, че започва, Декс? Дали не отрязва първо крак? Или ръка? Или и двете едновременно?
— Не — отговорих. — Едно по едно. — Тя ме погледна остро. — Добре де, това просто изглежда логично, нали?
— Не и за мен — отвърна тя. — Нищо във връзка с това не е логично.
— Дебора, рязането на крака и ръце не е това, което иска да направи този тип. Важното е само как го прави.
— По дяволите, Декстър, говори човешки.
— Това, което иска той, е да унищожи жертвите си. Да ги ореже отвътре и отвън непоправимо. Да ги превърне в пищящи торби, които никога няма да изпитат нещо друго, освен безкраен, безумен ужас. Рязането на крайници и устни е само начинът му да… Какво има?
— За бога, Декстър! — промълви Дебора. Лицето й се изкриви в гримаса, каквато не бях виждал, откакто умря майка ни. Тя се обърна настрана и раменете й се разтресоха. Това мъничко ме смути. Така де, не изпитвам чувства, а знам, че Дебора ги изпитва доста често. Но не е от хората, които ги показват, освен ако раздразнението не е чувство. А сега издаваше мокри гъгниви звуци и знаех, че вероятно трябва да я потупам по рамото и да кажа: „Хайде, хайде“, или нещо също толкова дълбокомислено и човешко, но нещо ми пречеше да го направя. Това беше Деб, сестра ми. Щеше да разбере, че се преструвам, и…
И какво? Да ми отреже краката и ръцете ли? В най-лошия случай щеше да ми каже да престана и да се превърне отново в сержант Мърморко. Дори това би било много по-хубаво обаче от сегашната й роля на повехнала циклама. Така или иначе пред мен очевидно беше един от случаите, когато се изисква някаква човешка реакция, и понеже от продължително проучване знаех какво ще направи един човек, го направих. Станах и пристъпих до нея. Сложих ръка на рамото й, погладих го и казах:
— Стига, Деб. Хайде, хайде. — Звучеше дори по-глупаво, отколкото се бях страхувал, но тя се притисна до мен и подсмръкна, така че вероятно в края на краищата бях направил каквото трябва.
— Можеш ли да се влюбиш в някого само за една седмица? — попита ме тя.
— Не мисля, че мога да се влюбя въобще.
— Не мога да понеса това, Декстър — каза тя. — Ако убият Кайл или го превърнат в… О, боже, не знам какво ще направя. — И отново се сгуши в мен и се разплака.
— Хайде, хайде — казах аз.
Тя изплака дълго, отчаяно, после се изсекна в една книжна кърпичка, взе я от масата зад нея.
— Стига си повтарял това „хайде — хайде“.
— Извинявай. Не знам какво друго да ти кажа.
— Кажи ми какво е намислил този тип. Кажи ми как да го намерим.
Седнах отново на нестабилния стол.
— Едва ли мога, Деб. Фактически нямам усещане за това, което прави той.
— Глупости — отвърна тя.
— Сериозно. Тоест, фактически той не е убил никого, нали разбираш.
— Декстър — каза тя, — ти вече разбираш този тип повече, отколкото Кайл, а той знаеше кой е той. Трябва да го намерим. Трябва! — Прехапа долната си устна и се изплаших, че ще се разхленчи отново, което ще ме направи напълно безпомощен — нали вече беше ми казала да спра с това „хайде — хайде“. Но тя се стегна като всяка жилава сестра сержант и само отново издуха носа си.
— Ще опитам, Деб. Да смятам ли, че вие с Кайл сте свършили цялата основна работа? Говорили сте със свидетели и така нататък?
Тя поклати глава.
— Нямаше нужда. Кайл знаеше… — Замълча при това минало време на глагола, после продължи много решително: — Кайл знае кой го е направил и знае кой ще е следващият.
— Моля? Знае, кой ще е следващият?
Дебора се намръщи.
— Кайл каза, че в Маями има четирима, които са в списъка. Един от тях липсва, Кайл реши, че вече са го отвлекли, но не ни остана време да организираме следене на останалите трима.
— Кои са тези четирима души, Дебора? И откъде ги познава Кайл?
Тя въздъхна.
— Не ми каза имената им. Но те всички са били част от някакъв отряд. В Салвадор. Заедно с оня тип… доктор Данко. Така че… — Разпери ръце, изглеждаше безпомощна — нещо ново за нея. И макар че то й придаваше някакъв чар на малко момиченце, единственото му въздействие върху мен беше да се впрегна още повече. Целият свят весело се завърта, навира се в най-ужасната бъркотия, а после всичко това се лепва на Смелия Декстър, та той да го оправи и разчисти. Не е справедливо, но какво мога да направя?