И по-конкретно: какво можех да направя сега? Не виждах никакъв начин да открия Кайл, преди да е станало твърде късно. И макар да съм почти сигурен, че не казах това на глас, Дебора реагира, сякаш го бях казал. Удари с ръка по масата и викна:
— Трябва да го намерим, преди да започне с Кайл. Преди да започне ВЪОБЩЕ, Декстър. Защото трябва ли да се надявам, че Кайл ще загуби само една ръка, преди да го открием? Или един крак? Във всички случаи Кайл е… — Тя се обърна, без да довърши, и се загледа в мрака навън през прозореца.
Беше права, разбира се. Изглежда, не можехме да направим почти нищо, за да върнем Кайл неповреден. Защото с всичкия късмет на света дори моят ослепителен интелект не би могъл да ни отведе до него, преди работата да е започнала. И после — колко дълго можеше да издържи Кайл? Предполагаше се, че има известен опит при работа с подобни неща и знае какво го очаква, така че…
Но почакайте, почакайте. Затворих очи и се опитах да мисля. Доктор Данко би трябвало да знае, че Кайл е професионалист. И както вече бях казал на Дебора, цялата цел е да се раздроби жертвата на виещи непоправими части. Следователно…
Отворих очи.
— Деб! — казах аз. Тя ме погледна. — Аз съм в рядката позиция да предложа някаква надежда.
— Сподели я — отвърна тя също така изискано.
— Това е само предположение. Но смятам, че доктор Побъркан вероятно ще позадържи Кайл край себе си, без да работи върху него.
Тя смръщи вежди.
— Защо?
— За да удължи, а и за да смекчи нещата. Кайл знае какво ще стане. Подготвен е за него. Но я си го представи оставен да лежи в тъмното вързан, така че въображението му да заработи. И така, мисля, че може би има и друга жертва преди него — съобщих внезапно хрумналата ми мисъл. — Липсващият тип. И Кайл чува всичко това — трионите и скалпелите, ревовете и шепота. Дори усеща мириса им, знае, че ще настъпят, но не знае кога. Ще е наполовина луд, преди да изгуби дори нокът.
— Господи! — каза тя — Това ли ти е представата за надежда?
— Абсолютно. Тя ни дава малко допълнително време, за да го открием.
— Господи! — повтори тя.
— Може и да греша — казах.
Тя отново погледна през прозореца.
— Недей да грешиш, Декс. Не този път.
Поклатих глава. Това заприличваше на чиста робска работа, без никакво удоволствие въобще. Измислих само две неща, които можех да опитам, и нито едното не беше възможно, преди да настъпи сутринта. Потърсих наоколо часовник. Според видеото беше 12:00. 12:00. 12:00.
— Имаш ли часовник? — попитах.
Дебора се намръщи.
— За какво ти е часовник?
— За да видя колко е часът — отговорих. — Обикновено това е целта, не мислиш ли?
— Какво значение има колко е часът, по дяволите? — сопна се тя.
— Дебора, тук не можем да направим почти нищо. Ще трябва да се върнем към цялата рутинна работа, от която Чътски отстрани отдела. За щастие, можем да използваме твоята значка, за да се помотаем наоколо и да задаваме въпроси. Но ще трябва да почакаме до сутринта.
— Гадост — каза тя. — Мразя да чакам.
— Хайде, хайде — казах. Дебора ме погледна кисело, но си замълча.
И аз не обичам да чакам, но напоследък ми се беше налагало да чакам толкова много, че на мен може би ми беше по-лесно. Така или иначе, чакахме и дремехме на столовете, докато не изгря слънцето. И после, понеже напоследък се бях одомашнил, направих кафе — първо една чашка, после друга, защото кафеварката на Дебора беше от онези за по една чашка, предназначени за хора, които не възнамеряват да имат много гости и фактически не водят живот въобще. В хладилника нямаше нищо, което дори отдалечено да заслужава да бъде изядено, освен ако не си подивяло куче. Твърде разочароващо: Декстър е здраво момче със силен метаболизъм и мисълта да се изправи на празен стомах пред един ден, който явно обещаваше да е много труден, не го изпълваше с щастие. Знам, че семейството е на първо място, но не важи ли това за след закуска?
Е, добре. Неустрашимият Декстър щеше да се пожертва за пореден път. Чисто благородство на духа, и то без да очаквам никаква благодарност, но човек прави това, което трябва.
15.
Доктор Марк Спийлман беше едър мъж и приличаше повече на пенсиониран защитник от футболен тим, отколкото на лекар в спешно отделение. Тъкмо той бил дежурен, когато линейката докарала Нещото в болницата „Джексън Мемориал“, и никак не беше щастлив от това.