— Ако отново трябва да видя нещо подобно — каза ни, — ще се пенсионирам и ще насъскам кучетата. — Поклати глава. — Знаете какво значи спешно отделение в „Джексън“. Едно от най-натоварените. Всичко откачено от един от най-побърканите градове на света идва тук. Но това е… нещо съвсем друго. — Спийлман чукна два пъти по масата в оцветената в меко зелено стая за персонала, където седяхме.
— Каква е прогнозата? — попита Дебора и той я изгледа остро.
— Това шега ли е? — попита. — Няма прогноза и няма да има. Физически не е останало достатъчно, за да се живее без изкуствено поддържане, ако искате да го наречете така. Умствено? — Той вдигна длани нагоре, после отпусна ръце върху масата. — Не съм психиатър, но нищо не е останало и там, и няма начин да настъпи и единствен миг на просветление. Единствената надежда за него е да го държим толкова упоен, че да не знае кой е, докато не умре. Което за негово добро всички се надяваме да стане скоро. — Погледна си часовника, много хубав ролекс.
— Още дълго ли ще ви трябвам? Дежурен съм все пак.
— Имаше ли следи от наркотици в кръвта? — попита Дебора.
— Ха, следи! Кръвта му беше като сос с всичко. Никога не съм виждал подобна смес. Всичко, предназначено да го държи буден, но да заглуши физическата болка така, че шокът от множествените ампутации да не го убие.
— Имаше ли нещо необикновено около срезовете? — попитах аз.
— Правени са от много опитни ръце. Всички са резултат на много добра хирургическа техника. Но всяка медицинска школа по света би могла да го научи на това. Някои… някои вече заздравяват.
— И за какъв срок може да стане това? — попита Дебора.
Спийлман сви рамене.
— Месец до месец и половина от началото до края. Отнело е близо месец да се разчлени физически този човек, всяка част една по една. Не мога да си представя нещо по-ужасяващо.
— Той го е правил пред огледало — казах, услужлив както винаги. — Така че жертвата е трябвало да гледа.
Спийлман изглеждаше потресен.
— Боже мой! — Поседя неподвижно близо минута, после добави: — О, боже мой! — След това поклати глава и отново си погледна ролекса. — Вижте, бих искал да ви помогна, но това е… — Разпери ръце и отново ги отпусна на масата. — Не мисля, че мога да ви кажа нещо, което да ви е наистина от полза. Така че нека ви спестя малко време. Този господин, ъъъ, Чесни?
— Чътски — поправи го Дебора.
— Да, точно така. Той значи ми се обади и каза, че мога да го идентифицирам чрез сканиране на ретината, ъъъ, в някаква база данни във Вирджиния. — Вдигна вежда и се нацупи. — Във всеки случай вчера получих факс с положителна идентификация на жертвата. Ще ви я дам. — Той стана и изчезна в коридора. След малко се върна с един лист. — Мануел Боргес. Роден в Салвадор, занимавал се е с внос. — Остави листа пред Дебора. — Знам, че не е много, но повярвайте, това е всичко. Състоянието, в което е… — Той сви рамене. — Не вярвах, че ще разберем и толкова.
Малък говорител от вътрешен телефон на тавана измърмори нещо, което можеше да идва и от телевизионно шоу. Спийлман наклони глава, сви вежди и каза:
— Трябва да тръгвам. Надявам се да го хванете. — И се изниза през вратата толкова бързо, че листът, който беше оставил на масата, подхвръкна.
Погледнах Дебора. Не изглеждаше особено окуражена от откриването на името на жертвата.
— Е — казах, — не е много, но…
Тя поклати глава.
— „Не много“ би било значителен напредък. Това е просто нищо. — Тя погледна факса, прочете го още веднъж. — Салвадор. Свързано с нещо, наречено ФЛАНДЖ.
— Това беше нашата страна — казах. Тя ме погледна. — Страната, която подкрепяха Съединените щати. Видях го в интернет.
— Браво. Значи току-що открихме нещо, което вече сме знаели. — Тя стана и тръгна към вратата, не чак толкова бързо, колкото Спийлман, но достатъчно, за да ми се наложи да хукна и да я настигна чак до вратата към паркинга.
Дебора шофираше бързо и мълчаливо, със стиснати зъби, по целия път до малката къща на Северозападна 4-та улица, откъдето започна всичко. Жълтата лента вече я нямаше, разбира се, но Дебора и без това паркира как да е, като ченге, и слезе от колата. Последвах я по краткото разстояние до съседната къща. Дебора позвъни, все още без да пророни дума, и след малко вратата се отвори. Мъж на средна възраст с очила в златни рамки и кафеникава кубинска широка риза се появи и ни погледна въпросително.