— Трябва да говорим с Ариел Медина — каза Дебора и си показа значката.
— Майка ми си почива — каза той.
— Спешно е — каза Дебора.
Човекът я погледна, после погледна мен.
— Момент. — И затвори вратата. Дебора гледаше право в нея. Аз пък две минути гледах как играят мускулите на челюстта й. Мъжът пак отвори вратата и каза:
— Влезте.
Последвахме го в малка тъмна стая, претрупана с десетки масички, всичките украсени с гирлянди, религиозни предмети и снимки в рамки. Ариел, старата дама, която беше открила нещото в съседната къща и бе плакала на рамото на Дебора, седеше на един много издут диван с кукли на страничните и задната облегалки. Щом видя Дебора, каза: „Аааххх“ и стана да я прегърне. Дебора, която наистина би трябвало да очаква една abrazo (прегръдка) от една стара кубинска дама, остана вдървена за момент, после непохватно отвърна на прегръдката с леко потупване по гърба на жената. След което се отдръпна с цялата скорост, позволена от елементарното приличие. Ариел седна на дивана и потупа възглавничката до себе си. Дебора седна до нея.
Старата дама незабавно се хвърли в много бърз поток испански думи. Аз знам малко испански, понякога мога да разбера дори кубински, но схващах само една от десет в тирадата. Дебора ме погледна безпомощно. По някаква донкихотовска причина беше предпочела в гимназията да учи френски, и колкото до нея, жената със същия успех можеше да говори и етруски.
— Por favor, Senora — казах. — Mi hermana no habla espanol.2
— А? — Ариел погледна Дебора с леко спаднал ентусиазъм и поклати глава. — Лазаро! — Синът й пристъпи напред и тъй като тя отново подхвана монолога си почти без пауза, започна да превежда.
— Пристигнах от Сантяго де Куба през шейсет и втора — каза Лазаро вместо майка си. — При Батиста ставаха ужасни неща. Хора изчезваха. После дойде Кастро и известно време имах надежда. — Тя поклати глава и разпери ръце. — Вярвайте, не вярвайте — така мислехме по онова време. Че нещата ще се променят. Но скоро всичко стана същото. По-лошо даже. Така че дойдох тук. В Съединените щати. Защото тук хората не изчезват. Не ги застрелват на улицата, не ги изтезават. Така си мислех. А сега това… — Тя махна с ръка към съседната къща.
— Трябва да ви задам няколко въпроса — каза Дебора и Лазаро преведе.
Ариел кимна, но продължи със завладяващия си разказ:
— Дори при Кастро никога не биха направили нещо подобно. Да, убиват хора. Или те пращат на Острова на пиниите. Но никога нищо подобно. Не и в Куба. Само в Америка — каза тя.
— Виждали ли сте някога съседа си? — прекъсна я Дебора. — Човекът, който е направил това? — Ариел я оглежда изучаващо известно време. — Трябва да знам — продължи Деб. — Ще стане отново, ако не го намерим.
— Защо точно ти ме питаш? — осведоми се Ариел чрез сина си. — Това не е работа за теб. Хубава жена като теб трябва да си има съпруг. Семейство.
— El victimo proximo es el novio de mi hermana — казах аз. — Следващата жертва е приятелят на сестра ми. — Дебора ме погледна, но Ариел каза:
— Аааххх! — Цъкна с език и кимна. — Ами не знам какво да ти кажа. Виждах го, може би два пъти. — Сви рамене и Дебора нетърпеливо се наведе напред. — Винаги нощем, никога отблизо. Мога да кажа, че е дребен, много нисък. И мършав при това. С големи очила. Повече от това не знам. Никога не излизаше, беше много тих. Понякога слушаше музика. — Тя леко се усмихна и добави: — Тито Пуенте. — Лазаро ненужно повтори като ехо: — Тито Пуенте.
— А — казах и всички ме погледнаха. — Тя е заглушавала шума — продължих, леко смутен от всеобщото внимание.
— Имаше ли кола? — попита Дебора и Ариел смръщи вежди. После каза:
— Фургон. Стар бял фургон без прозорци. Беше много чист, но имаше много ръждиви петна и хлътнатини. Рядко съм го виждала, но той го държеше в гаража си.
— Не вярвам да си виждала табелката с номера му — казах и тя ме погледна.
— Ама съм я виждала — отговори чрез сина си и протегна ръка с дланта нагоре. — Не за да запомня цифрите, това става само в старите филми. Но знам, че беше от Флорида. Жълта, с карикатура на дете. — Замълча и ме погледна, защото се кисках. Това съвсем не беше прилично и в интерес на истината не го правех редовно, но сега се кисках и не можех да се спра.
Дебора също ме погледна и попита сърдито:
— Какво ти е толкова смешно?