— Табелката — отговорих. — Съжалявам, Деб, но за бога, не знаеш ли какво значи жълта табелка от Флорида? А този тип да има такава табелка и да прави това, което прави… Преглътнах, за да не се разсмея отново, но за целта трябваше да впрегна целия си самоконтрол.
— Добре, дявол да го вземе, какво толкова смешно има в жълта табелка с номер?
— Тя е специална, Деб. Означава: „ИЗБЕРИ ЖИВОТА“.
И тогава, като си представих как доктор Данко разкарва своите гърчещи се жертви, натъпкани с химикали и изрязани толкова невероятно съвършено, че да останат живи, се изкисках отново.
— Избери живота — повторих.
Наистина исках да се запозная с този тип.
Вървяхме към колата мълчаливо. Дебора седна зад волана и съобщи на капитан Матюс описанието на фургона и се разбраха той да го разпространи по всички полицейски бюлетини. Докато тя говореше с капитана, се огледах. Спретнато подредени дворове с шарени плочници. Няколко детски велосипеда, заключени за входните порти. Приятно местенце да живееш, да работиш и да отглеждаш семейство — или да изрязваш ръцете и краката на жертвата си.
— Качвай се — изръмжа Дебора и прекъсна идиличните ми мечти. Качих се и потеглихме. На първия червен светофар Дебора ми хвърли поглед и каза:
— Избра странен момент да се разсмееш.
— Не точно, Деб — казах аз. — Това е първият намек за индивидуалност, който получихме за този тип. Вече знаем, че има чувство за хумор. Смятам, че това е голяма крачка напред.
— Да бе. Може би ще го пипнем в някой комедиен клуб.
— Ще го пипнем, Деб — уверих я, макар че никой от двама ни не ми повярва. Тя само изпъшка. Светна зелено и Дебора скочи на газта, сякаш смазваше отровна змия.
Провирахме се в трафика към дома на Дебора. Сутрешният пиков час беше към края си. На ъгъла на Флаглър и 34-та улица кола беше налетяла на тротоара и се беше ударила в стълба пред една черква. Едно ченге стоеше до колата между двама мъже, които си крещяха. Малко момиченце седеше на бордюра и плачеше. Влизахме в очарователния ритъм на поредния вълшебен ден в рая.
Малко по-късно завихме по Медина и Дебора паркира до моята кола. Изключи двигателя и за миг чувахме само потракването на изстиващия мотор.
— Гадост — каза тя.
— Съгласен.
— Какво ще правим сега?
— Ще спим. Прекалено съм уморен, за да мисля.
Тя тупна волана с две ръце.
— Как мога да спя, Декстър? Като знам, че Кайл е… — Отново удари волана. — Гадост.
— Фургонът ще ни кацне, Деб. Знаеш го. Базата данни ще засече всеки бял фургон с надпис „Избери живота“. С помощта на полицейския бюлетин това е само въпрос на време.
— Кайл няма време.
— Човеците имат нужда от сън, Деб — напомних. — Дори аз.
Куриерски фургон изскърца иззад ъгъла и закова пред къщата на Дебора. Шофьорът изскочи с малък пакет и приближи към входната й врата. Тя каза: „Гадост“ за пореден път и слезе от колата, за да вземе пакета.
Затворих очи и поседях само миг по-дълго, отнесен. Така правя, вместо да мисля, когато съм много уморен. Това наистина приличаше на изхабени усилия. Нищо не ми идваше наум, освен да се чудя къде съм си оставил маратонките. С новото ми чувство за хумор, което явно бездействаше, това ми се видя странно, и за своя голяма изненада чух много слабо ехо от Мрачния странник. „Защо това е смешно? — попитах. — Дали защото оставих маратонките при Рита?“ Разбира се, ехото не отговори. Горкото, вероятно все още се цупеше. Но все пак хихикна. „Още нещо смешно ли се появи?“ — попитах. Но отговор отново нямаше, само слабо чувство на очакване и глад.
Куриерът издрънча и замина с рев. Тъкмо когато се канех да се прозина, протегна и да призная, че фино настроената ми мозъчна мощ е в дупка, чух нещо като бълване. Отворих очи, погледнах и видях Дебора да залита към стъпалото, после да се тръшва на него. Изскочих от колата и забързах към нея.
— Деб! — извиках. — Какво има?
Тя пусна пакета и закри лице с ръце, издаваше някакви невероятни звуци. Клекнах до нея и вдигнах пратката. Беше малка кутийка, с размер като на тези, в които слагат ръчни часовници. Отворих я. Вътре имаше пластмасово пликче, което се затваряше с притискане. И в него имаше човешки пръст.
Кутре с голям блещукащ пръстен.
16.
Този път трябваше страхотно много повече от потупване по рамото и повтаряне „хайде, хайде“, за да успокоя Дебора. Фактически трябваше да я налея насила с голяма чаша ментова ракия. Знаех, че й трябва някаква химическа помощ, за да се отпусне и дори да поспи, ако е възможно, но Дебс нямаше в аптечката нищо по-силно от тиленол, а не пиеше алкохол. Накрая намерих шишето под кухненската мивка и след като се уверих, че не е препарат за чистене на канали, я накарах да излочи с давене една чаша. Ако се съдеше по вкуса, тая напитка като нищо можеше да е каналин. Дебора се тресеше и се дърпаше, но я изпи — беше прекалено изтощена и вцепенена, за да се бори.