После се тръшна на един стол, а аз нахвърлях няколко смени нейни дрехи в една пазарска чанта и я оставих до входната врата. Тя се взираше ту в чантата, ту в мен.
— Какво правиш? — Гласът й беше неясен; говореше така, сякаш отговорът не я интересува.
— Ще се преместиш при мен за няколко дни — отговорих.
— Не искам.
— Трябва.
Тя погледна към чантата до вратата.
— Защо?
Клекнах до стола й.
— Дебора! Той знае коя си и къде си. Нека превърнем това в мъничко предизвикателство за него, става ли?
Тя отново потрепери, но не каза нищо повече, докато я изправях и я водех към вратата. След още половин час и още две-три чашки мента беше в леглото ми и леко похъркваше. Оставих й бележка да ми се обади, когато се събуди, взех малкия й сувенир и отидох на работа.
Не очаквах да получа някакви важни следи от лабораторното изследване на пръста, но тъй като си изкарвам хляба с проучване на доказателствен материал, все пак трябваше да го проверя професионално. И понеже се отнасям към задълженията си много сериозно, по пътя спрях и купих понички. Точно преди да вляза в моята малка картотека, Винс Масуока се появи в коридора срещу мен. Поклоних се смирено и му подадох плика с поничките.
— Поздрав, сенсей. Нося ти подарък.
— Поздрав и на теб. Има нещо, което се нарича време. Трябва да изследваш тайните му. — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Отивам на обяд, а ти ми носиш закуска?
— По-добре късно, отколкото никога — казах, но той поклати глава.
— Тц. Устата ми вече смени предавката. Отивам да хапна малко ropa vieja и platanos.
— Щом пренебрегваш моя дар, ще ти дам един пръст.
Той вдигна вежда, а аз му подадох пратката за Деб.
— Мога ли да ти отнема половин час, преди да обядваш?
Той погледна малката кутийка.
— Не ми се ще да отварям това на празен стомах. Трябва ли?
— Какво ще кажеш за една поничка?
Отне повече от половин час, но когато Винс тръгна да обядва, научихме, че нищо не можем да научим от пръста на Кайл. Разрезът беше изключително чист и професионален, направен с много остър инструмент, който не беше оставил никакви следи. По нокътя нямаше нищо, освен малко мръсотия, която би могла да дойде откъде ли не. Махнах пръстена, но не намерихме никакви нишки, нито косми, нито издайнически власинки от тъкан. Кайл пък някак си беше пропуснал да гравира адрес или телефонен номер отвътре на пръстена. Кръвта му беше AB положителна.
Сложих пръста на студено и пуснах пръстена в джоба си. Това не беше съвсем стандартна процедура, но бях доста сигурен, че Дебора ще го поиска, ако не успеем да си върнем Кайл. Както изглежда, май щяхме да си го получим чрез посредник, част по част. Разбира се, не съм сантиментален, но тази перспектива едва ли щеше да стопли сърцето й.
Вече бях наистина много изморен и тъй като Дебс още не се беше обадила, реших, че имам пълно право да се прибера вкъщи и да подремна.
Следобедният дъжд започна в момента, в който се качих в колата. Полетях направо по Леджун в сравнително ненатоварения трафик и стигнах вкъщи със само един крясък подире ми, което беше нов рекорд. Влетях вътре и открих, че Дебора е изчезнала. Беше надраскала бележка на реклама „изпрати го по пощата“, че ще се обади по-късно. Изпитах облекчение, тъй като не горях от желание да спя на маломерния си диван. Сгуших се право в собственото си легло и спах непробудно до шест часа вечерта.
Естествено дори могъща машина като собственото ми тяло има нужда от известна поддръжка и когато седнах в леглото, изпитах остра нужда да сменя маслото. Дългата нощ с толкова малко сън, пропуснатата закуска, напрежението и усилията да измисля нещо по-свястно от „хайде, хайде“, което да кажа на Дебора — всичко това си беше взело таксата. Чувствах се, сякаш някой се е вмъкнал в стаята и е натъпкал главата ми с плажен пясък заедно с капачките и фасовете.