Когато стигнах до къщата й, беше съвсем тъмно. Всъщност не исках да ходя там, но и не знаех какво друго да направя — нали Дебора искаше да съм там, ако й дотрябвам. Така че спрях, слязох и чисто рефлекторно хвърлих поглед към отсрещното място, където паркираше Доукс. Беше празно, разбира се. Доукс беше зает в разговор с Оскар, стария си боен другар. И внезапно в мен набъбна усещането, че съм свободен, далече от неприятелските очи на хрътка, които толкова дълго ми пречеха да съм самия себе си. Бавен, все по-гръмогласен химн на чиста, тъмна радост се надигна в мен, акомпанимент зазвуча от внезапно надникналото иззад плътен слой облаци светило — огнена, струяща три четвърти луна, все още ниска и огромна на тъмното небе. И музиката гръмна от тонколоните и проехтя до най-високите зони на Тъмната арена на Декстър, където лукавият шепот се разрастваше до гръмовно ликуване, за да е в хармония с лунната музика, една разтърсваща кантата на тема „направи го, направи го, направи го!“. И тялото ми потрепери отвътре навън, когато стигнах до въпроса „Защо не?“.
Защо не, наистина? Можех да се изплъзна за няколко щастливи часа — щях да си нося клетъчния телефон, разбира се. Никога не съм безотговорен в делата си.
Но защо да не се възползвам от бездоуксовата лунна нощ и да се измъкна в тъмния вятър? Мисълта за онези червени ботуши нахлу в мен като пролетен прилив. Рийкър живееше само на няколко километра оттук. Можех да стигна до него за по-малко от десет минути. Можех да се промъкна вътре и да намеря доказателствата, които ми трябваха, и после, предполагам, щеше да се наложи да импровизирам, но едва доловимият глас в мен беше пълен с идеи тази вечер и несъмнено щяхме да стигнем до нещо, което да ни доведе до сладкото освобождаване, от което и двамата толкова се нуждаехме. О, направи го, Декстър, ревяха гласовете, и когато спрях, за да ги послушам и да помисля отново „Защо не“ и да измисля разумен отговор…
… вратата се отвори широко и Астор излетя от нея.
— Той е! — извика към къщата. — Той е тук!
И наистина бях. Аз, не друг. Тук, вместо там. Изтегнат на дивана, вместо да танцувам надалече в мрака. Нахлузил износената маска на Декстър Диванния вместо яркия сребърен блясък на Мрачния отмъстител.
— Хайде, влизай! — каза Рита и изпълни вратата с такова топло, хубаво настроение, че усетих как зъбите ми заскърцаха и чак тълпата вътре в мен изръмжа от отчаяние, но бавно опразни стадиона, защото в края на краищата какво можехме да направим? Нищо, разбира се, което и направихме, като се помъкнахме покорно навътре след щастливия парад на Рита, Астор и вечно спокойния Коуди. Съумях да не се разцивря, но наистина: не напъваше ли всичко това обвивката малко повечко? Не се ли възползвахме всички ние мъничко прекалено от веселата, добродушна природа на Декстър?
Вечерята беше досадно приятна, сякаш за да ми докаже, че затъвам за цял живот в щастие и свински пържоли, и аз играех подходящо, въпреки че сърцето ми не беше с мен. Режех месото на малки късчета, като исках да режа нещо друго, и си мислех за канибалите от Южния Тихи океан, които говорят за хората като за „дълго свинско“. Беше подходящо, наистина, защото именно онова друго свинско копнеех да нарежа, а не това топличко, покрито с гъбен сос нещо в чинията си. Но се усмихвах, бодвах зелените бобчета и се справях някак си с всичко това чак до кафето. Изпитание със свинска пържола — но оцелях.
След вечерята с Рита седнахме да пием кафе, децата ядяха замразен йогурт. Макар че се смята за стимулатор, кафето изобщо не ми помогна да измисля начин да се измъкна от това положение, дори не и начин да се измъкна за няколко часа, да не говорим за избягване на това доживотно блаженство, което се беше промъкнало зад мен и ме беше стиснало за гушата. Струваше ми се, че бавно избледнявам по краищата и се разтопявам в своята маскировка, и че накрая… щастливата гумена маска ще придобие истинските ми черти и наистина ще стана нещото, на което се преструвам, че ще водя децата на футбол, ще купувам цветя, ще съм изпил прекалено много бири, ще сравнявам перилни препарати и ще намалявам разходите, вместо да отдирам кожата на лошите от тяхната ненужна плът. Беше си много потискаща насока на мислите и може би щях да ставам все по-нещастен, ако на вратата не се позвъни точно навреме.
— Трябва да е Дебора — казах. Почти сигурен съм, че успях да постигна в тона ми да не проникне изцяло чувството за спасение. Станах и отидох до вратата, отворих я широко и видях приятна на вид възпълна жена с дълга руса коса.